— Хайде да останем още! — предложи той.
— Някой ще забележи, че ни няма. Отсъстваме вече почти час.
— Кой ще забележи? Всички са заети.
— Да не искаш да кажеш, че няма да дойдеш?
Робърт изгледа брат си, застанал над него с ръце на кръста. Александър беше винаги сериозен, дори и като момче на годините на Нийл, но напоследък беше станал тъжен като монах. Робърт се чудеше на тази промяна, толкова очевидна след завръщането му от Антрим. Помисли си, че тя има нещо общо с баща им. Може би графът се беше държал грубо с брат му, докато той отсъстваше? Но баща им, изглежда, все още беше най-доволен от Александър и от Томас, съответно най-послушния и най-тихия от петте братя. Изведнъж се сети за един възможен отговор. Докато той и Едуард се намираха на обучение в Ирландия, Александър беше станал най-големият син в семейството. Със завръщането на Робърт може би брат му се беше почувствал ограбен, защото му отнемаха това място. Не изпита съжаление към него. Александър не знаеше как да изрази съжалението си, че семейството му ще възлага всичките си надежди за бъдещето не на него. А пък и баща им изглеждаше решен всячески да му попречи да докаже, че заслужава да бъде натоварен с тази голяма отговорност, помисли си мрачно той.
— Върви, щом искаш — рече Робърт, отново легна по гръб и затвори очи. — Аз ще остана.
— Вие трябва да дойдете — рече Александър, обръщайки се към Томас и Нийл. — Освен ако не искате да опитате колана на татко.
Робърт отвори съвсем леко едното си око и видя как Томас се изправи. Усети, че го обзема гняв, когато двете момчета се отдалечиха надолу по хълма. А някога Томас, също като Нийл, беше готов да направи всичко, което той кажеше. Отпусна отново глава в тревата, заслушан в жуженето на пчелите, и му се прииска Едуард да беше тук. Обаче на брат му, който беше с година по-малък от него, му оставаха още шест месеца обучение. Едуард беше много добър в боя с дървен меч, можеше да се катери по дърветата най-високо от всички, да лъже, без да му мигне окото, и да се изправи срещу всяко предизвикателство. Без него тук беше скучно.
Нийл се примъкна към него.
— Какво ще правим?
След малко Робърт скочи на крака, решен да не позволи на Александър да му развали следобеда.
— Ще те науча да се биеш. — Изтича до няколко огъвани от вятъра дървета, хвана един тънък клон и го наведе, докато не се счупи. После го прекърши на две, окастри листата и подаде по-дългата пръчка на брат си, който изгаряше, от нетърпение да започнат.
— Тук ще се упражняваме. — Робърт посочи една полянка.
В далечината се виждаха редуващите се на изток високи хълмове на Карик. В долната част склоновете им бяха покрити с гори, но върховете им бяха голи. На Робърт му приличаха на стари, оплешивели мъже, ограждащи като стражи Търнбери.
— Ето така — каза той и застана разкрачен, хванал пръчката с две ръце.
Нийл се постара лицето му да бъде също толкова сериозно, като на брат му. На коленете трикото му беше изцапано със зелено от тревата.
Робърт замахна бавно с пръчката от горе на долу към врата на момчето.
— Посрещни меча ми!
Нийл замахна към пръчката на Робърт.
— Прекалено бързо. Трябва да започнеш бавно. Ето така. — Робърт отново вдигна пръчката, като се стараеше да я държи в средата на тялото си, после бавно я наклони първо на едната страна, после на другата, а след това я вдигна високо над главата си. — После по-бързо — каза той и движенията му станаха по-резки, а пръчката изсвистя във въздуха. — Представи си, че се сражаваш с някого — извика през рамо той.
— С кого?
— С някой враг. С някой Комън!
Нийл шибна с пръчката тревата.
— Гледай, Робърт! Имам двама!
— Двама ли? — Робърт посочи с пръчката към подножието на хълма. — Там долу има цяла армия! — Изкрещя и се втурна надолу по стръмния склон, вдигнал пръчката високо над главата си. — Смърт на всички Комъни!
Нийл се втурна след него, а крясъците му преминаха в бурен смях, когато Робърт се спъна и се просна на земята. Изпъшка, когато брат му се стовари отгоре му, надавайки победоносен вик. Двамата се изтърколиха заедно надолу по склона, като захвърлиха оръжията си в тревата. Спряха се чак близо до дъното, без да забележат застаналата там фигура, която ги наблюдаваше.