Робърт срещна погледа на стария граф, когато той препаса колана около кръста му и го закопча. После отстъпи назад и нагласи меча така, че да виси покрай бедрото му под лек ъгъл, а дръжката да стърчи напред, за да може да го изтегли. След като на ботушите му бяха поставени чифт шпори, вече беше готов да произнесе рицарската клетва.
Дядо му подаде знак, като кимна с глава, и Робърт коленичи с меча до него, а графът го изтегли от ножницата.
— Заклеваш ли се да защитаваш кралството си? — попита граф Доналд, опитвайки се да надвика рева на вятъра. — Заклеваш ли се да служиш на Бога? Заклеваш ли се да защитаваш подарените ти земи и да изпълняваш всички задължения, които изисква от теб имението ти?
— Заклевам се — каза Робърт и наведе глава, когато графът вдигна меча и го постави на дясното му рамо, където той му натежа за миг, преди да бъде вдигнат.
Робърт очакваше графът да му каже да се изправи, но Доналд отстъпи назад и лордът на Анандейл застана на мястото му. Робърт погледна сбръчканото лице на дядо си. Строгите черни очи, които блестяха на слабата светлина, направо го пронизваха.
— Искам, Робърт, да се закълнеш, като произхождащ от рода на Малкълм Канмор, като един Брус и мой внук, че ще защитаваш претенцията на рода ни за трона на това кралство, независимо кой седи на него, оспорвайки правото ни. — Гласът му беше властен. — Закълни ми се в това пред тези свидетели в този Божи храм.
Робърт замълча за миг, а после каза:
— Заклевам се.
Дядо му задържа още малко пронизващия си поглед върху него, а след това суровото лице на лорда се отпусна в рядко спохождаща го усмивка и той кимна на граф Доналд да приключи церемонията.
— Тогава стани, сър Робърт! С тази клетва и с препасването на меча ти си вече рицар.
Когато Робърт се изправи, видя, че очите на дядо му блестяха.
— Елате в покоите ми — рече той — да хапнем и да стоплим сърцата си с вино. Имаме много неща, за които да бъдем благодарни. — Той погледна Робърт. — Защото Бог ме дари с хубав нов син.
Когато другите се отправиха към вратата, Робърт изостана, а в главата му продължаваше да напира въпросът, който го измъчваше още от вчера, когато дядо му каза, че ще бъде посветен за рицар.
— Какво има? — попита намръщен старият човек, като го забеляза, че се колебае.
Когато рицарите отвориха вратата, вятърът се втурна вътре, угаси останалите свещи и разпиля сухи листа по каменния под.
— Прости ми, дядо — каза тихо Робърт, — но как ще защитавам претенцията ни? В момента, в който Балиол седне на Камъка на съдбата, той ще стане крал, както и всички негови наследници след него. Не виждам как бих могъл да попреча на това.
Дядо му сложи ръка на рамото му.
— Аз не искам да го предотвратиш, Робърт. Камъкът на съдбата не е достатъчен, за да направи някого крал, както породистият кон или хубавият меч не правят от получилия рицарски сан рицар. Балиол може и да седне на трона и да бъде наречен крал, но това не променя факта, че кръвта му е по-рядка от моята. Може да мине година, може да минат сто години, но докато претенцията е жива, вярвам, че времето ще покаже, че ние сме истинските наследници на трона.
Робърт протегна ръка и почука на олющената врата на къщата. След малко резето щракна. Вратата се отвори и на прага се появи Афраиг. Изненадата на лицето й бързо бе заменена от подозрение, но вместо да каже нещо, тя разтвори по-широко вратата и се отдръпна, за да му позволи да влезе. След кратко колебание Робърт прекрачи прага, давайки си сметка, като наведе глава под трегера, колко много беше израснал от последното си идване тук. Тясното помещение беше пълно с покрити с паяжини рафтове, от които висяха снопове сушени билки. Вътре направо вонеше. Заедно с острия аромат на растенията Робърт усети и миризмата на пот и урина.
По средата на стаята, точно под отвора в покрива, гореше огън. На неоправеното легло лежеше черно куче. Робърт се огледа. Афраиг затвори вратата, мина покрай него и седна на едно столче, а кафявата й рокля се нагъна около нея. Взе купа, пълна с някаква тъмна течност, долепи я до устните си и пи, премлясквайки шумно със сбръчканата си уста. Робърт приклекна край огъня, където бяха оставени няколко пъна. Вдигна един и го мушна право в средата на огъня. През цялото време усещаше, че жената не сваля поглед от него. Очакваше да го попита какво търси тук. Беше намислил отговора си, но въпросът не му бе зададен. Тишината ставаше все по-напрегната, докато накрая той не издържа: