— Пелин — каза тихо тя. — Някога са го наричали корона за крал.
Бързите й пръсти като че ли го хипнотизираха, а от аромата на билките и дима от дървата в огъня главата му се замая.
Усети, че клепачите му натежаха. Не беше спал като хората, откакто бяха напуснали Ървин преди седмица. Ръцете и краката му тежаха като олово.
Отвори стреснат очи и я видя, надвесена над него, да държи корона от растения. Съдбата му бе вплетена във венеца от пирен и зановец. Мислено си представи, че се намира на хълма Мот с дядо си. Наоколо се спускаше мрак, а постаментът до тях беше празен в очакване на нов крал. В онази вечер беше усетил духовете на прадедите си да се тълпят на склона на хълма. Сега ги усети пак в осветената от огъня стая, скупчили се безмълвни и нетърпеливи, когато Афраиг постави короната на главата му, шептейки думи, които той не разбираше, странна смесица от латински и галски.
Когато приключи, Афраиг отнесе короната до полицата с билките. Вдигна един чувал от земята и извади сноп изсъхнали клонки с обелена кора. Те се огъваха в ръцете й, докато ги сплиташе в безформена мрежа, голяма колкото да побере короната. Преди да свърши, вкара короната в мрежата и я завърза с връв.
Накрая се обърна към него:
— Готово.
Робърт се надигна, за да погледне мрежата на съдбата си, изпълнен едновременно с любопитство и съмнение. Можеше ли този венец от билки и клонки да го качи на трона? Замисли се за заклинанието, което дядо му беше поискал, за да сложи край на проклятието на Малахия. То продължаваше да виси на дъба след толкова много години и още не се беше изпълнило.
— Кога ще го сложиш на дървото?
— Трябва да изкара една нощ до огъня, една до водата, третата във въздуха и последната върху земята. Едва тогава ще бъде готово за окачване.
Робърт посегна към кесията с парите, която висеше на колана му, но Афраиг го спря ядосана.
— Не го направих за пари!
Робърт отдръпна ръката си. Нямаше какво повече да каже и се отправи към вратата. Старицата тръгна след него, явно без да очаква нещо повече. Когато излезе навън, той видя, че слънцето е залязло и долината е потънала в сянка. В горите отвъд нея цареше мрак. Изведнъж се обърна, като се сети да попита още нещо.
— Как ще го качиш на дъба?
Афраиг се усмихна и този път изражението й стана по-меко. Посочи с глава към дълъг прът, подпрян на стената на къщата, който беше разцепен в единия край като маша.
Робърт се усмихна, спомнил си как някога си мислеше, че Афраиг сигурно лети, за да стигне горе. После усмивката му изчезна.
— Не знам как да започна.
— Ще се научиш.
56
Робърт тръгна обратно през гората към другарите си, които го чакаха там, където ги беше оставил, и отпиваха от един мех с вино. Лицата им изразиха облекчение, когато го видяха да се приближава. Полумесецът светеше с ярка, студена светлина.
— Намери ли това, което искаше? — попита Александър.
— Да. — Робърт се подготви да отклони всякакви по-нататъшни въпроси. Не беше им казал защо отива в гората. Не беше нещо, за което би искал да си признае. Обаче Александър само кимна и се метна на коня до него.
Когато четиримата поеха обратно през мочурливите полета, замъкът Търнбери се показа, кацнал на скалистия склон на фона на тъмното небе. Отвъд него на лунната светлина блестеше морето. Бяха в замъка почти от седмица, но като го гледаше, Робърт продължаваше да изпитва тъга, спомняйки си за семейството, което беше загубил. Старата сграда, оставена на грижите на Андрю Бойд, беше в добро състояние и той беше започнал да свиква там на съвещания и другите си васали, но въпреки пристигащите и заминаващите хора замъкът продължаваше да изглежда празен и запуснат. Из коридорите, в които отекваше шумът на морето, имаше само шепа непознати слуги и рицари.
Потънал в мисли, Робърт разбра, че нещо не е наред, едва когато другите забавиха ход. Дръпна юздите и се изравни с тях.
— Какво има?
— Портите на замъка — каза Александър, загледан в крепостта. — Бяха затворени, когато тръгнахме.
Робърт едва сега осъзна, че портите са широко отворени. Не очакваха никого и нямаше причина някой отвътре да напуска, особено пък през двете врати, което се налагаше само за повече от петима ездачи.
— Трябва да изчакаш тук, сър Робърт! — каза Кристофър и изтегли меча си.