Робърт също рязко изтегли своя меч.
— Това е домът ми — рече троснато той. Пришпори коня и препусна през полето по пътя, който водеше към замъка, следван плътно от хората си. Откакто беше напуснал Ървин, чувството, че трябва да защитава земите си, се беше засилило. Сега го усети с особена острота, и то не само защото дъщеря му беше зад тези стени.
Отпред през портите в двора на замъка видя голяма тълпа мъже, повечето от които бяха на конете си, а други стояха до тях. Имаше и три каруци. Чу сред тропота на копитата някой да говори на висок глас. Извърна се и видя, че братята Ситън и Нес го следват плътно. Когато отново погледна към портите, забеляза, че сред тълпата се издига знаме, чиито ярки цветове се открояваха ясно на светлината на факлите. Веднага го позна, защото на него личеше гербът на граф Мар, неговия тъст. Почти в същия миг видя човек, разговарящ с Андрю Бойд. Беше висок млад мъж с тъмна коса и лице, толкова подобно на неговото, че сякаш се гледаше в огледало. Видът на брат му, застанал сред двора на родния им дом, накара Робърт радостно да извика. Чули тропота на копитата, някои от мъжете в двора се обърнаха и видяха, че се приближава. Едуард се обърна заедно с тях. Разбута хората, за да посрещне Робърт, който мина с коня си през портите.
Скочи от седлото и прегърна силно брат си. Бяха минали само няколко месеца, откакто се разделиха, но след всичко случило се сякаш бе изминало много време. Александър и другите също преминаха бавно през портите. През рамото на Едуард Робърт с изумление видя друга позната фигура да излиза от тълпата. Не беше виждал сестра си Кристин от три години, преди сватбата й със сина и наследника на Доналд от Мар. Тогава тя все още беше мълчаливо и срамежливо момиче. Сега, почти на петнадесет, беше стройна жена, която плесна с ръце и се изправи на пръсти, за да го целуне по бузите. Косата й, руса като на брат им Томас и сплетена на плитка, се спускаше на гърба, завързана със златен ширит, а мантията й беше закопчана на шията с хубава брошка.
Зад нея се показа съпругът й Гартнет, най-големият син на граф Доналд. Той беше шурей на Робърт и заради женитбата си с Кристин, и заради брака на Робърт със сестра му Изобел. Робърт забеляза в слабото, сериозно лице на Гартнет нещо, което му напомни за покойната му съпруга. Беше почти двойно по-стар от Кристин и косата му отпред беше започнала да оредява. Около очите имаше ситни бръчици, но когато Кристин се обърна към него, Робърт видя, че между двамата има обич и това го зарадва.
Гартнет го прегърна малко сковано.
— Братко! — поздрави го той и отстъпи назад, за да застане до младата си жена.
Робърт тъкмо се канеше да каже нещо, да попита какво ги е довело тук, но в тълпата го чакаше една последна изненада в лицето на баджанака, сър Джон, буйния граф Атъл, съпруг на друга от дъщерите на граф Доналд. Джон пристъпи напред. Лицето му, оградено от къдравата черна коса, изглеждаше напрегнато на светлината от факлите. Като го видя, Робърт застана нащрек, защото макар винаги да беше открит и искрен, този човек беше един от командирите на войската на Черните Комъни, които бяха нападнали Карлайл в началото на войната. Джон му подаде ръка. След кратко колебание Робърт я пое.
— Радвам се да те видя отново на родна земя, сър Робърт — каза графът.
Това беше достатъчно и Робърт му кимна, доволен от явното примирие.
— Чух, че си бил в затвора.
— Извадих късмет. В лондонския Тауър нямаше достатъчно място за всички пленени от войската на Варен при Дънбар и аз бях изпратен под стража в един манастир близо до Честър заедно със сър Андрю Мъри. Една нощ хората му дойдоха и ни освободиха. Мъри и аз пресякохме заедно границата.
Робърт се обърна към Едуард:
— А ти как разбра, че ще бъда тук?
— Когато научихме, че не си се подчинил на заповедите на баща ни в Дъгласдейл, аз писах тайно на Кристин. Помислих, че сър Гартнет може да ти помогне, или най-малкото да ти даде подслон.
— Баща ми почина преди два месеца — каза Гартнет. — Аз го наследих.
Робърт погледна с благодарност брат си. Не беше очаквал някой да се загрижи за него, след като беше напуснал замъка Дъглас, особено пък Едуард, който го беше обвинил за изгнанието им в Англия. Това чувство беше заменено от дълбоко съжаление за кончината на стария граф Доналд, човека, който го беше направил рицар. Робърт поднесе съболезнованията си на Гартнет, който мълчаливо ги прие.
— При тях бяха сър Джон и жена му — продължи Едуард. — Уговорихме се да се срещнем в Лохмейбън. Там чухме, че си бил в Ървин заедно с ръководителите на бунта. Когато пристигнахме, преговорите вече бяха приключили. Явно англичаните бяха узнали, че Уолъс е подложил на обсада Дънди и започнаха да арестуват водачите. Взеха за затворници лорд Дъглас и епископ Уишарт.