— След като сега си тук — каза усмихнат Едуард, — единствено това има значение.
Като остави брат си да поведе петдесетината мъже и жени към главната сграда, Робърт мина по коридорите на път за покоите си.
Беше се настанил в същата стая, в която някога спяха родителите му. Старото легло заемаше по-голямата част от нея, а червените завеси бяха избелели и проядени от молци. Първата нощ тук се беше почувствал странно, докато правеше любов с Катрин в леглото, в което се беше родил, изваден на бял свят от сбръчканите ръце на Афраиг.
В огнището запаленият тази сутрин огън се беше превърнал в пепел, но на лунната светлина, нахлуваща през прозорците, достатъчно добре се виждаше, когато прекоси стаята и отиде до купа с неговите принадлежности. До торбата, която носеше вързана за седлото и в която бяха одеялото и резервните му дрехи, беше подпряно нещо, покрито с чувал. Откакто напуснаха Лохмейбън през пролетта, беше накарал Нес да покрие щита. Когато си тръгнаха от Дъгласдейл, беше му хрумнало да изостави щита, но по някаква причина не пожела да го стори. Дръпна чувала и кървавочервеният щит се показа. Взе го и излезе. Мина по коридора покрай стаята, в която някога спеше заедно с братята си, и през една врата, водеща към крепостната стена.
Навън в небето кръжаха чайки. Лунната светлина се отразяваше в белите им криле. Далеч долу морските вълни блестяха, разбивайки се една след друга в скалите. За момент Робърт вдигна с две ръце щита пред очите си. Замисли се за Хъмфри и Рицарите на Дракона. Смяташе се за техен брат и другар, но това се оказа илюзия. Истината беше, че той никога нямаше да бъде един от тях, кръвта във вените му нямаше да го позволи. Имаше дълг не само към паметта на дядо си и към хората от Карик, които се беше заклел да защитава, или към другарите си, които го бяха последвали в опасното му начинание, но и към дългогодишното си наследство и към великите мъже, от които произлизаше. Долу в залата, избелял от годините, висеше гобленът, на който беше изобразено как Малкълм Канмор убива Макбет и заема трона. Беше време да предяви правата си. Кръвта го изискваше.
Като прогони от мислите си образа на Хъмфри, Робърт хвърли дървения щит от крепостната стена. Падайки, златният дракон проблесна за миг, завъртя се и се разби в скалите. Следващата вълна го погълна. Продължи да се вижда за малко сред разпенените води, а после потъна в дълбокото и изчезна.
57
През дима на моста се виждаха бушуващите червени пламъци, които се отразяваха от повърхността на река Форт. Във въздуха на всички страни хвърчаха искри от пукащите се от жегата дъски и стълбове. Небето над Стърлинг беше почерняло и замъкът, кацнал високо горе над поляните, не се виждаше ясно. Парите обгръщаха мочурливата равнина, простряла се между големия завой на реката, където от моста до подножието на отстоящата на миля висока скала Аби Крейг минаваше дига. Под гъстия слой дим се виждаше сцена от ада.
Навсякъде по поляните от двете страни на дигата лежаха телата на хиляди мъртви и умиращи мъже. Тревата се беше превърнала в сива, гъста каша, през която се стичаха струи отблъскваща смес от кръв и мозък. Мъже и коне бяха преплетени в кълба от разкъсани крайници и дрехи. Виждаха се да лежат неразгънати знамена, напоени с кръв. Рицари, оръженосци, пеши войници и стрелци бяха струпани на купища, насечени на невъобразими форми от плът и кости, и някои изобщо не приличаха на хора. Избодени очи, разкъсани носове, изтръгнати заедно със зъбите челюсти. Глави с шлемове върху тях, разбити от удари с чук или секира. Съсечени ризници, чиято подплата се подаваше от гърди и кореми. От труповете стърчаха мечове и стрели като стотици удивителни знаци на смъртта. Вонята беше такава, че стомахът и на най-коравия ветеран можеше да се обърне.
Тук-там се виждаха мъже, гърчещи се в агония. На места към затъмненото от дима небе, в което кръжаха в очакване врани, се надигаха откъслечни вопли и болезнени викове. Някои от ранените се придърпваха по корем по земята, влачейки след себе си безполезните си крайници, и се давеха от вонята, идваща от разкъсаните трупове, между които се промъкваха. Не стигаха далеч. Наоколо, подобно на ангели на смъртта, стиснали кинжали в ръце, сред телата сновяха шотландски пехотинци, реагиращи при всяко движение или вик на умиращ. Навсякъде, където някой мъж се надигаше или викаше за помощ, те притичваха и довършваха с кинжалите си жертвите. Сред тази касапница беше почти невъзможно да кажат кого всъщност ликвидират — англичанин или шотландец, уелсец или ирландец. По дрехите и оръжията можеше да се разбере само рангът. Рицарите, които бяха най-разпознаваеми, не бяха пощадени в тези бързи убийства. Уолъс беше наредил да няма оцелели. Нямаше да има откупи. Нямаше да има пощада.