Оръженосецът кимна, но когато обърна коня си, Робърт усети, че е напрегнат. Разбираше причината. Младият човек, роден и отрасъл в Йоркшър, щеше да влезе в лагера на една армия, която възнамеряваше да освободи завинаги земите от англичаните. Робърт го беше уверил, че ще бъде в безопасност, но истината беше, че не можеше да гарантира сигурността нито на Кристофър, нито на когото и да било. Когато оръженосецът предаде заповедта, групата се разпръсна между дърветата. Робърт изведе коня си на поляната. В далечния й край минаваше широк поток, чиито бързи води течаха над гладки, кафяви камъни. Бреговете бяха достатъчно ниски, за да могат конете да пият.
Робърт слезе от коня и изчака останалите, които още си пробиваха път през дърветата. С четиридесетте рицари и оръженосци, които беше успял да събере от Карик, бяха и шестдесет и седем мъже под командата на Мар и Атъл. Кристин придружаваше Гартнет, а жената на Джон яздеше редом с него и техния шестнадесетгодишен син Дейвид, който беше абсолютно копие на баща си. Уморени и схванати от продължителната езда, рицарите извадиха мехове с вино и осолено месо от торбите, а оръженосците се погрижиха за конете.
Катрин се подпря на предложената от един от рицарите на Робърт ръка и се смъкна от кобилата. Усмихна се мило на младия човек и започна да изтупва праха от полата си. В това време Джудит вдигна Марджори от столчето й. Катрин даде знак на един от слугите да отведе коня й до реката и се протегна.
— Като свършиш с Марджори, донеси ми нещо за ядене — викна тя на Джудит.
Робърт беше забелязал, че напоследък момичето освен дойка на Марджори беше станало и прислужница на Катрин. Другите жени, Кристин и съпругата на Джон, се държаха настрани от двете. Особено Кристин се държеше подчертано хладно с Катрин. Каквато и да беше причината, Робърт нямаше нито време, нито желание да се задълбочава. Беше уморен от политика и не му се играеха игри. Тези мъже и жени си имаха свои цели и планове, дори и сега, когато го придружаваха изпълнението на неговия план. Знаеше, че Гартнет не стои твърдо зад решението му да се бори за трона — той продължаваше да го съветва да постигне примирие с англичаните. Джон го подкрепяше безрезервно, но се отнасяше с недоверие към двамата Ситън, останали с Робърт след напускането на Ървин. От своя страна Александър и Кристофър пазеха ревностно положението си на негови доверени командири. Изглежда, че само Едуард се чувстваше еднакво добре в компанията на всички.
Робърт тръгна между дърветата, за да се поразтъпче. Бяха започнали да се задушават от тази гора, която ги заобикаляше отвсякъде дни наред, и колкото по-навътре навлизаха, толкова повече се засилваше напрежението в отряда. Не само Кристофър се тревожеше. Джон и Александър също бяха обезпокоени от поканата с печата на Уилям Уолъс и се питаха защо, след като месеци наред бунтовникът не беше потърсил никакъв контакт с тях, той беше поискал Робърт да присъства на съвещанието на съвета. Без съмнение, че имаше риск. Робърт нямаше представа как щеше да бъде приет. Непрекъснато се носеха слухове за предстоящ английски отговор, за събиране на голяма армия, която да нахлуе отново, и Робърт трябваше да разбере какво ги очаква.
Отиде малко по-надолу по течението на реката и приклекна на брега. Когато се наведе над водата, видя отражението си в нея. Не се беше бръснал от дни и брадата му беше пораснала, тъмна и гъста около челюстта. Немирен кичур коса закриваше очите му. Може би беше сбъркал с идването си тук? Може би беше проявил слабост, като прие поканата на един бунтовник? Потопи ръце в студената вода и образът му изчезна. Загреба с шепи и си наплиска лицето. Докато водата се стичаше по бузите му, в набраздената повърхност се появи друг образ. Зад него стоеше жена и тялото й се движеше. Той рязко се изправи и видя до себе си Катрин. Шумът от течащата река беше заглушил стъпките й.
Тя се усмихна.
— Не исках да те стресна. — Робърт изтри лицето си с ръце, а тя пристъпи към него. — Позволи ми. — Събра ръкава на роклята си и попи водата от лицето му с него. Червената рокля беше с дълги, широки ръкави. Когато преди пет дни го беше посрещнала при портите на Търнбери, беше с нея. Пристегната с колан от сребърни халки, тя би подхождала повече на графиня, ако корсажът й не беше така тясно изрязан отпред.
Обзет от внезапен гняв, Робърт хвана ръката й.
— Защо си облякла тази рокля?
Тя отвори широко очи, стресната от тона му.
— Не ти ли харесва?
— Не ми харесва как те гледат мъжете.