— Ние решихме да изберем този мъж за наш пазител — каза с рязък глас Робърт и посочи Уолъс, — обаче той все още е само син на рицар.
— Осмеляваш се да оспорваш избирането му, така ли? — попита Адам.
Към него се присъединиха и други гневни гласове.
— Напротив — отвърна Робърт. — Предполагам, че един човек с постиженията на Уилям Уолъс, който ще бъде пазителят на Шотландия, трябва да носи титла, подходяща за поста му. — Той се обърна към тълпата. — Аз, сър Робърт Брус, граф на Карик, предлагам Уилям Уолъс да бъде посветен за рицар. — Той се обърна към Уолъс. — Ако се наведе пред мен.
Протестите бяха заглушени от одобрителните възгласи на другарите на Уолъс. Водачът на бунтовниците продължи да не сваля очи от Робърт. Изглеждаше така, сякаш нямаше намерение да се помръдне. Накрая, когато аплодисментите внезапно стихнаха, Уолъс пристъпи, стиснал зъби, към Робърт. В същия момент каза нещо, което чу само Робърт:
— Това не ме прави твой човек.
Но когато изтегли меча си, за да посвети застаналия пред него на коляно Уилям Уолъс за рицар, Робърт беше наясно каква е силата на този жест. Уловил гневния поглед на лорда на Баденох, застанал горе на каруцата, той разбра, че и Комън е наясно с това.
61
През цялата пролет и през горещите летни дни Англия се готвеше за война. От кралския двор бяха разпратени повиквателни заповеди до мъжете на кралството, като се започне от великите графове и техните свити и се стигне до най-бедния пехотинец, облечен с вълнена туника и въоръжен с ловджийски нож. Извикани бяха стрелци с арбалети, както и стрелци с лъкове от Шърудската гора. Войсковите комисари обикаляха из Северна Англия и графствата на завладяния Уелс, за да подбират мъже за предстоящата война. Заповеди да се явят на служба получиха над двадесет и пет хиляди пехотинци, както и голям контингент стрелци с дълги лъкове от Гуент.
Земеделците изоставиха плуговете, а ковачите — чуковете, и грабваха оръжия. Явиха се привлечени от предлаганите заплати нетърпеливи младежи, стиснали в ръце лъкове и стрели. Хората кърпеха кожени ризници, търкаха от ръждата шлемове, поправяха брони, точеха мечове. С напредването на лятото уелските пешаци поеха в дълги колони към крайбрежието и през планините на Кадър Идрис и Сноудън. Движеха се бавно, но неотстъпно към Карлайл и северната граница. Кралските чиновници обикаляха хамбари, пивоварни и пазарища, за да трупат чували с жито и овес и бурета с вино, бира и овнешко. От Ирландия също пристигаха провизии. Търговските моряци от Петте пристанища бяха заети с подготовката на корабите в Доувър, Рай и Хайт за прехвърлянето на тези запаси и за блокадата, наложена на Ламанша, за да се попречи на всякакви френски кораби да идват на помощ на шотландците. След неуспешна война във Фландрия Едуард беше успял да сключи временно споразумение с крал Филип, но не си правеше никакви илюзии.
В края на краищата и преди войнствения му братовчед бе нарушавал споразумения.
През това време, докато се събираха запаси и свикваха мъже за войската, английските духовници енергично разпалваха пламъците на омразата. Из градовете и селата на Англия името на Уилям Уолъс се споменаваше с ненавист от хората, разгневени от разказите за този свиреп великан от Севера, който изнасилвал монахини и измъчвал за удоволствие свещеници. Разказваше се много за набезите му в Нортъмбърланд и за това как кръвожадните шотландци затворили двеста момчета в едно училище в Хексхам и го подпалили. Докато наблюдавал как децата горят, Уолъс се смеел. Наричаха го страхливец, разбойник, кучи син и убиец. В Лондон под одобрителните викове на тълпата беше изгорено чучелото му, облечено в къса туника на планинец.
След призивите за повинност из графствата крал Едуард премести седалището на правителството си в Йорк. Там зачака, мълчалив и с каменно лице. Враждебността на бароните от проточилата се война в Гаскония беше забравена след поражението на войската на Варен и Кресингам. Хората на Англия бяха обединени от твърдото намерение да унищожат Уолъс и селската му армия и да отмъстят за смъртта на приятели и роднини, загинали по поляните край Стърлингския мост. Бунтовете и бунтовниците идваха и си отиваха. Английската войска не за пръв път търпеше поражение в битка, но самите мащаби на този разгром изумяваха дори ветераните. Бяха загинали не само хиляди пехотинци и стрелци с лъкове, но и стотици рицари. Не бяха поискани откупи, не бяха предлагани пленници за размяна. Благородниците, рядко застигани от анонимна смърт в битка, изведнъж бяха изправени пред перспективата да загинат като обикновени войници. Това силно ги разгневи.