— Това е къщата й — каза тихо той и отново насочи вниманието си към мизерното жилище.
— Нали ти казах — прошепна Нийл, доволен от това, че се е оказал прав, но беше и уплашен.
Момичето, почти стигнало вратата, минаваше под сянката на голям дъб. През листака Робърт забеляза от клоните да висят някакви подобия на паяжини. И преди беше идвал в тази долина и беше виждал дървото, но дори Едуард не се беше осмелил да се приближи достатъчно, за да разбере какви са тези странни паяжини.
— Хайде да си вървим — замоли го Нийл и го хвана за ръката. Робърт се поколеба. Продължаваше да гледа къщата. Старицата, която живееше там, беше добре известна. Тя беше магьосница. Имаше две кучета, които Едуард беше нарекъл Вълците на ада. Веднъж те бяха подгонили Александър и едно го беше ухапало. От вратата на спалнята на родителите им Робърт беше наблюдавал как лекарят зашива раната. Очакваше баща му гневно да реагира, като изпрати хора в къщата на старицата да убият животното, но той само беше стиснал Александър за раменете толкова силно, че момчето беше премигнало.
„Никога повече не приближавай къщата й — беше прошепнал гневно графът. — Никога.“
Робърт беше почти готов да позволи на Нийл да го отведе, когато момичето спря пред вратата. Обърна се, посочи с ръка към тях и им махна. Робърт ококори очи. Когато тя отвори вратата и се скри вътре, той чу, че излая куче, но после настъпи тишина. Отдръпна се от Нийл и се отправи решително надолу по хълма. Беше наследник на граф, втори по ранг след краля в йерархията на благородниците. Един ден щеше да наследи земя в Ирландия и Англия, богатото имение Анандейл и древната област Карик, а мъжете, подвластни на баща му, щяха да коленичат пред него. Можеше да отиде навсякъде, където поиска. Чу се силно пращене, когато стъпи на гнил клон. Извърна се назад с надеждата, че Нийл не беше видял как се стресна. Ухили се смело насреща му, но после рязко се извърна, чул яростен лай. Иззад къщата към тях се втурнаха две огромни сенки. Робърт мерна жълти зъби и сплъстена черна козина и хукна към дърветата. Нийл тичаше пред него и ревеше ужасен.
5
Над хълмовете на Галоуей се сипваше сива зора. Над полята се беше спуснала бяла мъгла и сред нея добитъкът придобиваше странни очертания. Денят щеше да е горещ, но без слънце, а небето на изток обещаваше само влажен сумрак. Чайките кръжаха бавно над кафеникавите води на река Ур и претърсваха калните й брегове. С отдръпването на прилива в Солуей Фърт водата беше станала по-плитка.
На западния бряг на залива върху един широк хълм се издигаше замък, защитен от едната страна от реката, а откъм сушата — от дълбок ров. Дъното му беше покрито с лепкава, червена глина и единственото място, където можеше да бъде преминат, беше подвижният мост, вдигнат за през нощта. От дъното нагоре стърчаха два реда дървени колове и наподобяваха хора, които ще носят ковчег на погребение и чакат да поемат товара си. В подножието на коловете, обгърнати в мрак, невидими за стражите, които ходеха напред-назад високо горе по укрепленията, имаше седем мъже. Глината беше полепнала по ръцете им, по ръкавите и по предниците на подплатените им кожени туники. Беше изцапала и лицата им, закрити с вълнени качулки, както и триката и ботушите им. Седяха там повече от час, затънали до колене в калта, с крака, вкочанени от студа. Никой не говореше. До тях достигаха само равнодушните крясъци на чайките и приглушените разговори на стражите. От време на време се споглеждаха и очите им проблясваха, но после бързо извръщаха глави и всеки потъваше в собствения си свят в очакване на сутрешната камбана, като се питаха дали ще започне да бие, преди скриващата ги мъгла да се вдигне и небето да изсветлее и да стане по-бяло от пепел.
Минутите се точеха бавно, но накрая от вътрешността на замъка се чу да бие камбана. При звука й мъжете в рова изпънаха тела. Някои предпазливо започнаха да свиват и разпускат ръце и да пристъпват от крак на крак в рядката кал. Приглушеният говор на стражите бе заменен от резки подвиквания, когато се заеха с ежедневното си задължение да спускат моста. Той се разтресе, провиснал на крепящите го дебели въжета, и мъжете в рова вдигнаха глави, за да наблюдават как тъмната сянка се спуска към тях, а мъглата се раздвижва с приближаването му. После мостът се стовари с глух тътен върху коловете. Това беше последвано от стържещ звук, когато резетата на портите бяха дръпнати и по дъските горе се чуха да трополят стражите. Един от тях отиде до ръба на моста. Прозина се шумно и разтвори връхната си дреха и копчелъка си.