Майсторът кимна, вдигна ръка към мъжете, които караха каруцата, и се запъти през жвакащата кал на двора, за да им даде указания.
Робърт се загледа през леещия се над реката дъжд към отсрещния бряг, където пасеше добитък. Във влажния въздух го лъхна острата миризма на тор и урина от близката работилница за щавене на кожи, която преобладаваше над мириса на море и горящи дърва. Над много от построените от дървени колове и глина градски къщи се виеше дим. Отвъд казармата се виждаха покривите им, покрити с тръстика и зановец. След прогонването на хората на Пърси животът в Еър бавно се нормализираше и обстановката не изглеждаше така безнадеждна. Новата защитна ограда щеше да срещне одобрението на всички, защото бъдещето на кралството оставаше неясно и все още не се знаеше как Уилям Уолъс и армията му се бяха справили с англичаните.
Робърт ставаше все по-нетърпелив, тъй като не беше чул нищо за това, след като бяха напуснали Селкъркската гора. През седмиците след завръщането му в Еър се беше питал дали не трябваше да остане с новия пазител на Шотландия, понеже ефектният жест с посвещаването на Уолъс за рицар му се струваше безполезен, след като отново се оттегли в анонимност. Намеренията му бяха да вземе участие във войната на шотландците, за да се утвърди като лидер и веднъж завинаги да покаже, че е предан на каузата на кралството си. Но Джеймс го разубеди. Стюардът го предупреди да не се обвързва прекалено тясно с делата на Уолъс и Комъните. Беше го посъветвал да продължи изграждането на собствена база и събирането на свои поддръжници, докато дойде време да разкрие намеренията си пред хората на кралството. Това никак не се хареса на Робърт, но не можеше да отрече, че в думите на лорд-стюарда има логика. Защото надеждата планът му да се осъществи се градеше върху неговата самостоятелност, а това означаваше да продължи да се държи настрани от онези, които искаха да върнат на трона Джон Балиол.
Каруците изскърцаха и спряха, а воловете легнаха на мократа земя. В това време Робърт чу, че някой го вика. Обърна се и видя Кристофър Ситън, който се приближаваше бързо към него.
Русата коса на оръженосеца беше прилепнала плътно към главата, а от дългия му нос се стичаха капки дъждовна вода. Изглеждаше мрачен.
— Братовчед ми иска да те види, Робърт. В твоето жилище.
Робърт се намръщи.
— Защо?
Кристофър наведе очи, за да избегне погледа му.
— Каза, че е важно. Сър, той иска да отидеш при него. Бързо.
Преди известно време Кристофър беше престанал да го нарича сър. Официалното обръщение разтревожи Робърт.
— Много добре. — След като се спря за малко, за да поговори с майстора, той напусна брега на реката заедно с Кристофър и ботушите им зашляпаха в калта.
В казармата цареше оживление, защото цялата дружина на Робърт, включително жените и децата на рицарите, беше дошла тук, след като напуснаха Селкъркската гора. Конярите работеха в претъпканите конюшни, метяха мръсната слама и пълнеха коритата с вода. Група рицари на Джон от Атъл се бяха подслонили под капещия покрив на една от постройките и играеха на зарове. Кимнаха на Робърт, когато той мина покрай тях, отправяйки се към дългата дървена зала, която беше превърнал в свое жилище.
Александър стоеше пред вратата на залата с прогизнало от вода наметало.
— Какво има, приятелю? — провикна се Робърт, докато се приближаваше. Отвътре долови слабото хленчене на дъщеря си. Човекът изглеждаше толкова мрачен, че първата мисъл на Робърт, след като чу Марджори да плаче, беше, че е нещо, свързано с нея.
— За Бога, Александър, отговори ми! За Марджори ли е? — Опита се да мине покрай лорда, но той го хвана за ръката.
— Не е за дъщеря ти, Робърт — каза почти шепнешком Александър. — Трябва да видиш нещо.
Още по-объркан, Робърт му позволи да отвори вратата пред него. Влезе вътре и бързо се огледа. Първата стая беше малка приемна. В нея имаше няколко табуретки, но, общо взето, помещението беше празно. Той нямаше нито време, нито желание да го обзаведе по-добре, защото не смяташе да остава прекалено дълго в този отдалечен крайморски град. Рядко идваше тук, освен да спи, тъй като цялото му време беше заето с управлението на града и на графството.
Първото нещо, което Робърт видя, когато влезе, беше Джудит. При отварянето на вратата дойката рязко се изправи. Държеше дъщеря му в ръце, а слабото й лице беше зачервено. Когато видя баща си, Марджори се разрева по-силно и протегна ръчички към него. Джудит запелтечи нещо, но преди Робърт да разбере какво казва, чу друг вик, който идваше през вратата към неговата спалня. Мина покрай Джудит и влезе вътре.