— Копеле! — процеди през стиснати устни тя, преди да излезе навън под дъжда.
Секунди по-късно младежът се измъкна покрай него с ботуши в ръка. Робърт го погледна. За миг помисли да го пусне да си върви, но после гневът му пламна и той сграбчи младежа за врата. Александър извика, но Робърт не го чу и повлече съпротивляващия се мъж покрай Джудит и дъщеря си, която продължаваше да реве, към двора. Александър и Кристофър бързо го последваха навън. Младежът викаше и се молеше за прошка, но Робърт го събори върху червената глина и го изрита в корема. Момчето се преви на две и лицето му се изкриви от болка. Няколко от рицарите на Атъл зашляпаха през локвите, видели нападението. Без да обръща внимание на виковете им, Робърт сграбчи туниката на момчето, повдигна го и стовари юмрука си в лицето му. Когато Александър го хвана за рамото, той пусна младежа и се нахвърли срещу другаря си. Александър се наведе, но вместо да го удари, Робърт посегна към меча му. Преди Александър да успее да го спре, той хвана дръжката и изтегли меча. Обаче когато се нахвърли върху проснатия в калта окървавен и скован от ужас младеж, Александър го хвана за ръката и го дръпна назад.
— Момчето е взело това, което му е било предложено безплатно, Робърт. Не е трябвало да приема, но не заслужава смърт.
Младежът се изправи, стиснал туниката между краката си. Остави ботушите си там, където ги беше изпуснал, и хукна през двора. Когато двама от наблюдаващите сцената рицари се опитаха да му препречат пътя, Александър им викна да го пуснат.
Бесен от гняв, Робърт се изправи срещу него:
— За кого се мислиш?
— Аз съм един от хората, отказали се от всичко, за да те подкрепят — отвърна рязко Александър — Вярвам, че можеш да бъдеш крал, Робърт. Обаче и ти трябва да започнеш да го вярваш.
Из двора се разнесоха силни гласове. Робърт се извърна и видя, че се приближават брат му и Джон от Атъл, следвани от Уолтър и няколко рицари от Карик. Като забеляза опънатите им лица, си помисли, че са научили за разправията, но предположението му беше опровергано от заговорилия Джон.
— Дойде вест: армията на Уолъс е била победена при Фолкърк. Загинали са хиляди.
— А Уолъс? — попита Александър и пусна Робърт.
Кристофър беше застанал зад тях.
— Не знаем — обади се Едуард. Той погледна брат си. — Кавалерията, водена от Комъните, избягала от сражението, хората дори не изтеглили мечовете си. Копелетата спасили собствените си кожи и оставили другите да бъдат изклани.
— А крал Едуард? — обърна се Робърт към Джон. — Да не искаш да кажеш, че англичаните продължават да контролират кралството? Че Шотландия е загубена?
— Нищо не е сигурно. Обаче знаем, че англичаните са се отправили насам.
Робърт осъзна под проливния дъжд какво означават тези думи.
— Той идва за мен.
Шуреят му кимна.
— Сега ти си единствената реална опасност за него.
— Но новата ограда още не е издигната. Не можем да защитим Еър — обади се с дрезгав глас Кристофър.
— А какво предлагаш да направим? — обърна се Едуард към оръженосеца. — Да бягаме като страхливци? Да изоставим този град и всички в него на милосърдието на кучия син, когото имате за крал?
Александър пристъпи напред и изгледа Едуард.
— Братовчед ми е част от тази дружина толкова, колкото и ти. Независимо от това къде е роден.
Робърт остана безмълвен, докато те продължиха да говорят един през друг. Дъждът се стичаше по голия меч в ръката му. Зад него откъм залата се чу плачът на дъщеря му. Отвъд покривите на казармата димът от къщите се виеше към небето. Помисли си за оптимизма, който се беше засилил тук през последните месеци. После се сети за натоварените с дървен материал каруци, които чакаха под дъжда на брега на реката.
— Ще го изгорим.
Мъжете престанаха да спорят, чули гласа му.
Робърт ги изгледа. Гласът му стана по-силен:
— Ще изгорим града и ще отидем сред хълмовете, където англичаните не могат да ни последват. Ще потърсим лорд-стюарда, ако е оцелял в битката.
— Да бягаме? — Едуард поклати глава.
Робърт срещна погледа на брат си.
— Не можем да победим англичаните на бойното поле. Още не. Единственото, което можем да направим, е да не им оставим нищо за храна, нито база, в която да се приютят. Колкото по-дълги станат снабдителните им линии, толкова по-трудно ще им бъде да се изхранват.
Джон от Атъл кимна.