— Ще кажа на хората си. Ще започнем веднага да организираме напускането на града.
Без да каже дума, Робърт върна меча на Александър и тръгна с Атъл.
Когато другите се отдалечиха под проливния дъжд, Александър и Кристофър изостанаха. Продължавайки да ги наблюдава как се отдалечават, рицарят прибра меча си в ножницата, а после извади една кесия от торбата, която висеше на колана му, и я подаде на братовчед си.
— Постарай се момчето да получи това. Не ще да е отишло далеч.
Кристофър поклати ядосан глава.
— Как можеш да мислиш за това след току-що чутото? — Направи крачка напред с намерение да се отдалечи, но Александър го хвана за ръката. Кристофър гневно го изгледа.
— Не исках да участвам в тази работа. Знаеш го. Не трябваше да го правим. — Снижи глас, когато Александър стисна предупредително ръката му: — Робърт ми спаси живота, а ние го предадохме!
— Предадохме го не ние, а Катрин. Ние само му отворихме очите да види каква е. Само колко лесно беше да бъде накарана да легне със следващия млад жребец, на който хвърли око! На младежа не му трябваше много време да легне с нея, нали? Робърт нямаше да се вслуша в гласа на разума. Катрин беше още една нишка, която трябваше да бъде прерязана, ако той ще става крал. Когато това стане, ще ми бъдеш благодарен. Не забравяй, братовчеде, че ние ще загубим не по-малко от Робърт, ако той не успее да получи трона. Трябва да направим всичко, за да може това да стане. — Александър пъхна кесията с монетите в ръката на Кристофър. — Иди кажи на момчето, че ще го компенсираме за това, което направи. Аз държа на обещанията си.
64
Дълго преди да стигнат града, усетиха острата миризма на дима, донесена от топлия вятър. Хоризонтът, към който се движеше внушителна колона конници, беше оцветен в мръсносиво. Чувстваха нарастваща тежест не само в краката и ръцете, но и в сърцата, давайки си сметка, че краят на пътуването едва ли щеше да им предложи храна и условия за почивка. Провизиите, докарани с кораб в Лийт, бяха на привършване, а те бяха навлезли дълбоко в територията на противника. Голите поля наоколо бяха осеяни с магарешки бодли и трънлив прещип, а сухият вятър запращаше пясък в очите им.
Хъмфри де Бун яздеше в авангарда заедно с хората на баща си. Беше мълчалив, загледан в стелещия се дим в далечината, където морето приличаше на сребърен бръснач, опрян в ръба на сушата. Седмици наред чувстваше постоянна вътрешна болка — сякаш беше забравил нещо или не го беше поставил на мястото му. Знаеше, че причината е баща му, чието тяло беше измъкнато от тинята на бойното поле и откарано на юг в Англия от група негови рицари. Но това не премахваше усещането. То беше станало дори по-силно, като че ли тялото на баща му беше някаква струна, която теглеше нещо вътре в него, колкото повече се опъва.
Английската победа при Фолкърк представляваше голям успех. Бойното поле се беше превърнало в гроб за над десет хиляди шотландци. В сравнение с тях кралската армия беше загубила само малък процент хора. Единствените по-значими загуби бяха бащата на Хъмфри и командирът на английските тамплиери, сполетян от същата съдба в коварните блата около потока. Въпреки успеха битката беше много по-тежка, отколкото при първата война. Освен това според някои очевидци в края на сражението Уилям Уолъс беше избягал, потеглил на север към Стърлинг по следите на шотландската кавалерия. Гневът на крал Едуард от бягството на Уолъс и благородниците беше притъпен само от факта, че по-голямата част от войската на шотландците лежеше, оплювана от мухите по полето около Фолкърк. Опасността, заплашваща сега английската армия, идваше най-вече от намалелите запаси от храна, след като надеждата, която бяха имали с придвижването си на запад към Еър, за който се твърдеше, че е база на Робърт Брус, се беше изпарила.
Нивята в околностите на града, които трябваше да са покрити с изкласила пшеница, наедряла от слънцето в края на август, бяха пълни с почернелите снопове от ожънатата и след това изгорена реколта. Над изгорената земя от някои все още се стелеше дим. Минавайки край тях, хората се оглеждаха и гледката на това жестоко унищожение караше стомасите им да се свиват още по-болезнено.
— Ще се моля на Бога копелетата да умрат от глад през предстоящата зима — изръмжа Хенри Пърси.
Хъмфри погледна младия човек, чието зачервено лице се подаваше гневно над подбрадника на шлема. Пърси, на когото кралят беше дал Еършър в началото на окупацията, настояваше най-много да бъде преследван Робърт Брус, защото може би той и Клифорд бяха отговорни за бягството му от Ървин. Хъмфри запази мълчание и не се присъединяваше към войнствените разговори вечер край лагерния огън, защото продължаваше да преживява тежко смъртта на баща си. Но когато навлязоха сред развалините на пристанището на Еър, мислите му отново се насочиха към бившия му приятел.