След появата на слуховете за дезертьорството на Робърт известно време Хъмфри все още се беше надявал, че това няма да се окаже истина, но събитията в Ървин не му позволяваха да отрича повече станалото. Човекът, с когото се беше сприятелил, се оказа предател. Обвиняваше се, че не е казал по-рано на Робърт, че Камъкът на съдбата е една от четирите реликви, посочени в пророчеството. Може би щеше да го убеди в необходимостта от завладяването му, защото, като се замислеше сега, ставаше му ясно, че тази кражба е била повратният момент, когато Робърт беше обърнал гръб на тяхната кауза. До известна степен Хъмфри го разбираше и дори му съчувстваше. В края на краищата за него камъкът беше символ на правото му да претендира за трона на Шотландия, право, което на практика му беше отнето с кражбата. По време на похода на север беше решил да залови Робърт — не само за да го накаже, но и за да се вгледа в очите му и да разбере, че ги е предал от любовта към кралството си, а не от омраза към тях. Тогава поне щеше да знае, че не е сгрешил и не е бил заслепен чак толкова много, когато привлече Робърт в техния кръг, а може би го беше сторил само от наивност. Сега обаче, докато минаваха през опустелите улици с опожарени къщи от двете страни, Хъмфри разбра, че няма никаква надежда за това. Човекът, опожарил този град, го беше направил, за да ги накара да страдат пред гледката на изклания добитък на пазарния площад, който сега представляваше огромна купчина почернели кости. Беше искал да ги накара да побеснеят от яд при вида на насечените пред пивоварната бурета с бира, чието лепкаво съдържание беше зацапало прашната земя и събираше облаци мухи. Човекът, който беше направил това и не им беше оставил нищо за ядене, искаше те да загинат на полето.
Кралят заповяда със строг глас на рицарите да претърсят някои от по-незасегнатите сгради, но беше съвсем очевидно, че не е останал никой, който да им каже къде са отишли Брус и хората му. Тук англичаните нямаше да намерят нито възмездие, нито храна. Когато рицарите започнаха да слизат от конете, Хъмфри се смъкна уморено от своя и извади мех с вино от торбата. Лицето му беше разгорещено и напрегнато, а виното опари напуканите му устни. Облиза ги и усети вкус на кръв.
— Кралю!
Хъмфри видя сър Робърт Клифорд да се обръща към Едуард.
Рицарят беше излязъл от една дълга дървена барака, която явно беше най-малко засегната.
— Вътре има нещо, което трябва да видите, господарю! — Клифорд, който обикновено беше много спокоен, изглеждаше изнервен.
Хъмфри последва краля, който остави Беярд на пажа си, и се отправи към бараката. Зад него вървяха Еймър и Хенри. Навеждайки глави под касата на вратата, те влязоха в гола приемна и железните им ботуши задрънчаха по пръстения под. Един по един минаха в главното помещение, в което през единствения прозорец проникваше слаба светлина. Мебелите се търкаляха изпочупени по пода, който беше покрит с блатен тъжник. До далечната стена имаше легло, отчасти закрито от завеса.
Когато очите на Хъмфри свикнаха с мрака, той забеляза това, което беше видял Робърт Клифорд. Видяха го всички. На стената имаше образ, нарисуван с червена боя. Рисунката беше груба, но ясна — разярен, червен лъв, изправил се на задните си крака над дракон и положил голямата си лапа върху извитата глава на змея.
Хъмфри почувства как побеснява от гняв. Погледна краля, чието лице не се виждаше ясно в мрака.
— Прости ми, господарю. Избрах неподходящ човек. Допуснах змия в пазвата ни.
Едуард го погледна.
— И двамата сбъркахме.
Лицата на Еймър и Хенри бяха не по-малко гневни.
Обръщайки гръб на грубия образ, кралят свали железните си ръкавици.
— Коленичи, сър Хъмфри! — каза с решителен тон той. — Време е да вземеш мантията на баща си.
Хъмфри разбра причината за тържествения жест на краля тук, сред руините, пред този груб, унижаващ ги образ. С него кралят искаше да го окуражи и да го задължи да преследва онези, които го бяха обидили. Хъмфри застана сковано на едно коляно и също свали ръкавиците си. Поставяйки ръцете си в ръцете на краля, той приемаше да бъде удостоен с наследството на графствата Есекс и Херефорд, както и с титлата констейбъл на Англия, която беше носил баща му. Когато клетвата беше положена, Хъмфри се изправи, за да заяви предаността и верността си на своя господар и крал.