Капитанът бавно кимна, като само се преструваше, че слуша внимателно, а очите му шареха из претъпканите палуби на кораба.
— Защо плавате без отличителни знаци? — попита той и посочи черните платна. — Човек би си помислил, че криете нещо?
— Да — отвърна Пиетро, — имаме ценен товар. Това крием. Морето между Англия и Франция стана опасно, след като вашите кралства са във война. Трябва да сме предпазливи. Вашите врагове могат да ни нападнат, да попречат на товара ни да стигне бреговете ви.
— Съмнявам се, че хартията ще ни помогне да спечелим войната — отвърна сухо капитанът. — Покажи ми трюма.
Пиетро и Лука поведоха капитана по скърцащите стълби под палубата. Последваха ги осем английски моряци с извадени мечове.
Едната половина на трюма беше заета от редове дървени сандъци с тесен коридор между тях. Другата половина беше спално помещение на екипажа, очертано от постлани на пода одеяла. Долу имаше двайсетина спящи мъже, чиито очертания се виждаха на светлината от два фенера, окачени на греда.
— Претърсете мястото! — нареди капитанът и кимна на войниците си.
— И сандъците ли, сър? — попита един, загледан в тях.
— Отворете шест.
Пиетро започна да протестира, но английският капитан се обърна към него:
— Корабът е навлязъл в английски води и е подвластен на нашия крал. Ние сме във война. Може да доставяте оръжия или пари на шотландските ни врагове. Наше право е да разберем това, преди да ви разрешим да продължите към нашите брегове.
Пиетро разбра едва половината от казаното, но от тона разбра достатъчно ясно, че ще е опасно да спори. След като замълча за миг, махна с ръка на войниците да продължат проверката. Видя ги как те отидоха между сандъците и избраха шест от различни части на реда, за да ги отворят. Усети как Лука стои изтръпнал до него. По стълбата заслизаха още англичани, за да се присъединят към тях. Бяха завършили проверката на горната палуба. По заповед на капитана започнаха да ровят между одеялата в спалното помещение, събуждаха спящите мъже и чукаха по корпуса на кораба, за да проверят дали няма скрити помещения. Капитанът пристъпи напред, когато войниците му отвориха капаците на сандъците. Вътре се показаха листове хартия, приготвена от ленена каша. Той порови в сандъка, повдигайки листовете, върху всеки от които имаше воден знак.
— Хартия, сър — провикна се един от войниците от далечния край на трюма. — Всичките са пълни с хартия.
Капитанът се обърна към мъжете, които претърсваха спалното помещение.
— Открихте ли нещо? — Когато те поклатиха глави, той се обърна към Пиетро: — Това ми е достатъчно. — Даде знак на хората си да го последват и заизкачва стълбата към горната палуба.
Пиетро тръгна след тях. На изток небето започна да синее.
Английският капитан застана до борда и погледна черното платно.
— Оттук ще плавате с отличителните си знаци. След като вече сте навлезли в наши води, не е нужно да се криете. — Той се прехвърли на бойната галера, а оттам на кораба си.
Пиетро го наблюдаваше как се отдалечава. Когато екипажът му вдигна котва и гребците потопиха веслата във водата, бавно започна да се отърсва от обзелото го напрежение. Едва когато английският кораб стана съвсем малък в далечината, капитанът каза тихо на един от екипажа:
— Кажи на Лука, че опасността отмина.
Когато съобщението му беше предадено, Лука, който чакаше в трюма, откачи един от фенерите от гредата над спалното помещение на моряците и отиде сред сандъците. Започна да ги брои, докато стигна до шестия от дясната страна. Беше непосредствено до един от сандъците, отваряни за проверка. Лука каза шепнешком една молитва, откърти капака и го постави на пода до фенера. Извади навън топовете хартия и ги постави внимателно върху дървения капак. Те изпълваха само една трета от сандъка. Отдолу имаше друг дървен капак. Когато Лука повдигна и него, чу как един човек вътре си пое дълбоко дъх.
— В безопасност сте — прошепна Лука. — Минахме блокадата.
От кухото дъно на сандъка се показа жилав млад мъж и премигна на светлината на фенера. Лицето му беше изразително, с правилни черти и тъмна коса по средата с тонзура, която лъщеше от пот на светлината на фенера. Обаче вниманието на Лука беше привлечено най-вече от очите. Едното беше небесносиньо и гледаше пронизващо, а другото — бяло като перла, сляпо и втренчено.
— Кога ще стигнем Шотландия? — Гласът на мъжа беше дрезгав от задушния въздух, но в него имаше категоричност, която изискваше бърз отговор.