Нападателят натисна с цялата тежест на тялото си върху меча и го заби още по-дълбоко, а после с рязко въртеливо движение го изтегли навън. Пазачът остана на колене с ръце, притиснали раната, която обагри в червено туниката му с извезан бял лъв, а нападателят мина покрай него към онази част от моста, която се намираше зад портите. Започна да сече с меча си въжето, конци от което се късаха под ударите му. Когато то се скъса окончателно и се отпусна, мъжът измъкна един рог изпод туниката си. Поднесе го към устните си и издаде един-единствен плътен звук.
Шумът, последвал призива на рога, започна с приглушено трополене някъде във вътрешността на гората около замъка. Постепенно премина в оглушителен тропот, когато шейсетина мъже, от тях двадесетина на коне, се втурнаха по коларския път, следвани от бягащи с всички сили пешаци. Когато наближиха висящия мост, един ездач се отдели от групата и ги изпревари. Подкованите копита на бялата му кобила зачаткаха по дъските. В едната ръка държеше широк меч, а в другата щит, на който се виждаше червен орнамент на бял фон. Под бялата мантия, извезана по същия начин, носеше ризница и трико, а лицето му беше скрито под голям шлем. Ездачът пришпори коня си към портите. Разпръсна останалите там пазачи, които се мъчеха да ги затворят, и влезе във вътрешния двор.
Без да обръща внимание на разбягалите се стражи, конникът спря кобилата си пред голяма зала. Чу викове зад себе си от още приближаващи се в галоп ездачи и бутна със свободната си ръка вратата. Тя се разтвори достатъчно, за да може да влезе с коня вътре, като наведе глава, за да не се удари в трегера. В залата горяха само няколко факли, но беше достатъчно светло, за да види, че няма никой. По търкалящите се по масата чаши, една преобърната на пода кошница с пране и по-светлото петно на една от стените, където очевидно е бил окачен гоблен, личеше, че мястото е било напуснато набързо. Ездачът подкара коня по-навътре и тропотът от копитата му отекна глухо в празното помещение. На стената зад една маса, поставена върху подиум, висеше огромно знаме с извезан бял лъв, изправен на задни крака. Виждаше се само едното му око, което гледаше сърдито. Ездачът прибра меча в ножницата и свали шлема си, откривайки лице с изпъкнали скули и стоманеносини очи. Робърт Брус, графът на Карик, срещна погледа на лъва.
— Балиол! — каза тихо той.
Графът чуваше, че навън битката продължава, но замъкът се защитаваше само от малък гарнизон. Беше очевидно, че главният му обитател вече не е тук, въпреки че според слуховете трябваше да е обратното. Като се наведе, той остави шлема си върху една от масите и свали щита. Кобилата дъвчеше мундщука на юздата и по устата й имаше пяна. Брус освободи краката си от стремената, слезе от коня и бронята му издрънча. Отиде при една от горящите факли, свали я от скобата и се отправи към подиума. Стиснал зъби, прескочи стъпалата, а от раздвижването на въздуха факлата се разгоря по-силно. Без да сваля очи от белия лъв, той подложи факлата под знамето. Тънката коприна пламна моментално, а графът отстъпи назад. По устните му заигра лека усмивка, едновременно злобна и детинска. Продължи да стои там и да наблюдава как пламъците бързо обхващат знамето, когато усети, че нещо го блъсна в гърба. Графът се стресна и изпусна факлата, която се търколи по подиума, и пламъкът затрептя. Обърна се и видя мъж с широко отворени очи, който държеше кухненски нож. Като разбра, че бронята беше изпълнила предназначението си и ножът се беше плъзнал по нея, Брус гневно изръмжа, пристъпи напред и стовари обвития си в желязо юмрук в лицето на мъжа. Мъжът политна назад по стъпалата на подиума и се просна върху една маса, която се строши под тежестта му, а сребърните чаши издрънчаха по пода. Графът слезе по стъпалата, извадил меча си. Ритна настрани едно столче и се надвеси над мъжа, който лежеше по гръб сред парчетата дърво.