Хората на Робърт се засмяха, а Комън се изчерви. Дънегол пристъпи напред и замахна към Едуард. Той се наведе и избегна удара, на свой ред се хвърли напред и блъсна с глава в корема нападателя си, който се строполи на земята. Хората на Комън се развикаха и се втурнаха към Едуард, който беше възседнал капитана на Галоуей и го налагаше с юмруци. Хората на Робърт също пристъпиха напред. Тези, които бяха прибрали мечовете си в ножниците, отново посегнаха към тях. Откъм пътя се чу тропот на копита и се показа Джеймс Стюарт с хората си. Някои от тях държаха запалени факли, въпреки че зад тях все още светеха последните отблясъци на залязващото слънце. Като видя стюарда, Едуард стана от Дънегол, който се изправи с мъка на крака и започна да плюе кръв. Капитанът замахна слепешката срещу Едуард, но Комън хвана ръката му.
Джеймс рязко спря коня си и се огледа.
— За Бога, какво се е случило? — попита той, като гледаше ту Робърт, ту Комън. Погледът му се плъзна по труповете на пътя и четирите каруци, две от които бяха без конете си. — Къде са останалите коли?
Робърт поклати глава.
— Успяха да се доберат до Роксбърг.
Джеймс гневно го изгледа, но кимна на хората си, които държаха запалените факли.
— Подпалете ги. — Когато рицарите се приближиха до каруците, стюардът погледна Робърт. — Трябва да побързаме — каза ядосан той. — Ще вдигнат гарнизона под тревога. Не можем да се бием с всичките.
Когато групата потегли, Робърт сграбчи ръката на Комън.
— Ти си виновен за смъртта на хората ми — изсъска той.
Комън рязко дръпна ръката си.
67
На изпъстрена с цветя поляна извън град Кентърбъри се провеждаше голям турнир. Пищното събитие беше осветено от златните лъчи на залязващото слънце, които заливаха с ярката си светлина лицата на стотиците зрители, оградили арената, и се отразяваха в украсените със скъпоценни камъни рокли на дамите и в излъсканите брони и шлемове на рицарите.
Трибуните, издигнати покрай арената, бяха покрити с червено сукно и пълни с мъже и жени. Пространството под тях беше заето от по-незначителни хора, налягали върху топлата трева със зачервени от слънцето и от бирата лица или пък застанали прави, за да наблюдават стремителните атаки на рицарите. В дъното на поляната над арената се издигаше кралската ложа, наподобяваща крепостна стена, от която висяха щитове с гербовете на краля и на новата му кралица.
Едуард, величествен в черните си одежди, извезани с тежки златни ширити, наблюдаваше от покрития си с възглавници трон как се състезават рицарите. Яростните двубои, които бяха забавлявали зрителите целия следобед, приключиха и сега започваше финалът на бойното майсторство. В единия край на арената се издигаше стълб с въртяща се мишена, която представляваше увиснала дървена фигура на мъж с нарисувани чалма и роба на сарацин и с голямо червено сърце на гърдите. Рицарите се редуваха да атакуват сарацина с копията си. Ралф де Монтърмър препусна през полето, насочил копието си срещу мишената пред погледите на тълпата. Зад него се развяваше жълтата му мантия с избродирания върху нея зелен орел. Кралският рицар порази сърцето точно в средата и сарацинът, чиято противотежест беше чувал с пясък в другия край на гредата, силно се залюля. Ралф профуча край мишената, а железните копита на бойния му кон изхвърлиха облаци пръст. Зрителите нададоха одобрителни възгласи.
Едуард премести поглед към рицарите, възседнали конете си в другия край на арената, които чакаха пажовете да поставят обратно мишената. Зад тях на фона на огряното от последните слънчеви лъчи небе се издигаше избелялото знаме с дракона, което някога се вееше из прашните арени на турнирите в Гаскония. Едуард огледа рицарите — Хъмфри де Бун, герой на турнира, Еймър де Валънс, Хенри Пърси, Гай де Бочам, Робърт Клифорд, Томас Ланкастър. Тези млади хора израснаха в двора му, научиха се да се бият на неговата арена и възмъжаха в цяло десетилетие войни. Свърши се с чиракуването им. Всички бяха наследили бащите си. Вече не бяха Рицари на Дракона. Бяха заели местата си като Гауейн и Парсивал, Мордред и Ланселот — имената на безсмъртните рицари, издълбани в дъбовото дърво на неговата маса. Графовете на Линкълн и Норфък и войнственият епископ Бек бяха останали с тях. Сега равновесието на силите беше в полза на по-дръзки и по-ентусиазирани млади хора.
Чул до себе си някой да ръкопляска, Едуард се обърна и видя младата си съпруга да аплодира усърдно изпълнението на Ралф де Монтърмър. Маргьорит беше известна сред народа като Перлата на Франция. Тя наистина беше едно бижу, чернокоса като брат си крал Филип, с млечнобяла кожа. Нежната й фигура бе обгърната от рокля от червена дамаска, пристегната с колан, украсен с блестящи червени рубини. Косата й — прибрана в плътна мрежа, очертаваща лицето й с формата на сърце. В началото на септември времето оставаше меко, но кралицата беше наметнала на раменете си дълъг хермелинов шал, за да се предпази от започващия да се усеща вечерен хлад. Дъщеря на войнствените крале на френската династия на Капетингите, Маргьорит беше пристигнала с кораб преди седмица в Доувър заедно с внушителна свита от слуги и прислужнички като нежен символ на мира, изнервена, но изпълнена с достойнство.