— Моля ви! — простена той и вдигна ръце. — Моля ви, аз…
Графът заби меча в гърлото му. Мъжът издаде гъргорещ звук, от широко разтворената му уста и от раната бликна кръв, а графът продължи да натиска меча, докато не опря в камъка на пода и повече нямаше накъде да отиде. Тялото на мъжа се тресе в конвулсии няколко секунди, а после притихна. Графът се наведе, за да избърше оръжието о туниката на човека, а в този момент вратите се разтвориха и вътре влязоха група мъже, водени от бащата на Брус. Лордът на Анандейл държеше шлема си под мишница, бялата му коса беше почти прозрачна на светлината, идваща от вратата. Върху дебелата туника отпред беше извезан син лъв — древният герб на клана Брус от времето на крал Дейвид I, направил ги лордове на Анандейл. От дясната страна на гърдите имаше забоден изсушен кафяв лист от палма, донесен от Светите земи, за да им напомня за времето, когато бяха участвали в кръстоносния поход. За графа той извикваше пред очите му спомена за червеникавокафяв път, който се простираше отвъд стените на столицата на кръстоносците Акра под яркочервено небе, за призивите за молитва, които ехтяха от минаретата и бяха заглушавани от звъна на църковни камбани. Бяха се сражавали срещу сарацините под знамето на лорд Едуард и той ги беше наградил за вярната им служба, като издигна на още по-високо равнище тяхното и без това завидно положение в Англия. Графът изведнъж реши, че онези славни дни няма да свършат с това сухо листо, забодено на гърдите на баща му.
Лордът забеляза знамето на Балиол, което се гърчеше в пламъци зад изцапания му с кръв син.
— Гарнизонът се предаде. Буитъл е наш.
Думите му бяха заглушени от силен вик. Нададе го млад мъж, един от няколкото задържани от рицарите, които придружаваха лорда. Той се отскубна от тях, заварвайки ги неподготвени, и изтича до мъжа, проснат сред остатъците от счупената маса. Падна на колене, избута встрани счупените дъски и подложи ръце под главата на мъжа. Кръвта се разля по дрехите му. Погледна Брус, по чийто меч все още имаше голямо петно кръв.
— Копеле! — извика задъхан той и се изправи. — Копеле!
Графът присви очи.
— Убийте този хлапак — нареди той, давайки знак на двама от васалите си и двамата рицари от Карик.
Те пристъпиха напред, но гласът на лорд Анандейл ги спря:
— Казах, че битката свърши. Гарнизонът е свободен да си върви.
Рицарите погледнаха графа, после лорда и наведоха оръжията си.
— Можеш да си вървиш — каза лорд Анандейл на младежа, без да обръща внимание на гнева, изписан върху лицето на сина. — Няма да ти бъде сторено никакво зло.
— Не и без баща ми — процеди през зъби младият мъж. — Той беше икономът на сър Джон Балиол. Заслужава прилично погребение.
След като помисли малко, лордът кимна на двама от хората си:
— Помогнете му.
Младежът вдигна тялото на баща си с помощта на двамата рицари от Анандейл и мина покрай графа на Карик.
— Да те стигне проклятието на свети Малахия! — просъска младежът.
Брус презрително се изсмя.
— Малахия? Запази заплахите си за някой, който вярва в такива неща — процеди през зъби той и пристъпи напред.
— Остави го — властно го спря лордът.
Ала докато наблюдаваше как младият човек носи трупа в сивото утро, лицето на лорд Анандейл беше уплашено.
6
— Моля ви, негова светлост лордът се моли. Ако почакате в гостната, аз мога…
Без да обръща внимание на протестите на монаха, Джон Комън разтвори вратите на църквата „Света Мери“. Корабът на църквата се простря пред него в полумрака, изпълнен с миризма на тамян. След като очите му свикнаха с тъмнината, той забеляза приведена фигура, коленичила пред олтар, осветен със свещи. Когато Комън пристъпи напред, монахът се изпречи пред него:
— Моля ви, сър. Поиска да не го безпокоят.
— Ще направи едно изключение — рече Комън и решително се отправи към коленичилата фигура.