Свързан с неговата кауза с ненарушима клетва. Как можем да имаме доверие в такъв човек?
Наистина как биха могли? Никой, дори брат му, не знаеше, че беше помогнал на Рицарите на Дракона да вземат Камъка на съдбата от абатството в Скун. Това беше бреме, което той носеше сам. Казваше си, че ако в онзи ден беше отказал да помогне на Хъмфри и на другите да откраднат камъка, те щяха да го вземат и без него и той нямаше да може да им попречи, но от това не му ставаше по-леко. Независимо от стореното, за да помогне за освобождаването на кралството му, независимо колко английски обози беше нападнал, колко шотландци беше събрал под знамето си и колко стъпки беше извървял по пътя към трона, той никога нямаше да забрави, че най-голямото предизвикателство към съдбата беше тъкмо престъплението, което беше извършил.
Няма трон.
Този факт се виждаше ясно като фар, който блести пред очите му. Накъдето и да погледнеше, винаги го виждаше. В онзи ден, деня на изневярата на Катрин, Александър му беше казал, че трябва да започне да вярва, че може да бъде крал. Лордът си мислеше, че Катрин е причината, която го спира, и може би до известна степен това беше вярно. Може пък да си беше мислил, че е достоен единствено за една покварена прислужница. Обаче истинската причина, поради която той вървеше към трона със стаено в очите съмнение, беше стореното в онзи ден в Скун в сянката на хълма, където някога почувства духовете на прадедите си.
Беше толкова вглъбен в мислите си, че не забеляза шестте фигури, които се изкачваха нагоре по пътеката и за малко щеше да се блъсне в тях. Четирима бяха рицари от Карик. С ритници и ругатни те водеха помежду си двама души, които се препъваха по пътеката, не виждаха заради качулките, нахлупени на главите им. Чуваха се сподавени протести.
Като ги видя, Робърт спря с Едуард, Александър и другите зад него.
— Сър Робърт! — провикна се един от рицарите и в същия миг над тях изтрещя гръмотевица. — Заварихме тези мъже да се опитват да влязат в стаята ти. Твърдят, че те познават, но отказаха да си кажат имената.
При тези думи пленниците започнаха да се дърпат.
Робърт долови, че споменават името му.
— Махнете им качулките.
Когато рицарите се подчиниха, показаха се зачервените и гневни лица на двама млади мъже. Бяха облечени в туники и мантии от синьо сукно, измокрени и мръсни, но видимо от добро качество. И двамата имаха колани за мечове, но оръжията им ги нямаше, явно взети от рицарите. Единият, който изглеждаше няколко години по-стар от другия, беше нисък и набит, с четвъртито лице, червеникава брада и къдрава руса коса. Другият беше висок и мускулест, с дълга до раменете черна коса и младежко лице. Двамата се вторачиха в Робърт и гневът им се смени с почуда.
За момент и Робърт се вгледа с недоумение в тях, но после чу, че застаналият до него Едуард радостно извика. Изведнъж позна и двамата.
Рицарите от Карик се отдръпнаха колебливо от пленниците, когато видяха, че Робърт и Едуард се втурнаха към тях и четиримата мъже започнаха да се прегръщат и да се смеят, а очите им заблестяха от радост под дъжда. Александър Ситън погледна въпросително Кристофър и поклати глава, когато видя, че братовчед му е не по-малко озадачен, а Джон от Атъл, Гартнет от Мар, Нийл Камбъл и другите наблюдаваха изненадани.
Робърт се отдръпна от чернокосия младеж и с изумление го огледа от главата до петите.
— Господи, Нийл, та ти си висок почти колкото мен! — Той погледна към Томас, който се отдръпна, смеейки се, от яката прегръдка на Едуард, развеселен от бурното посрещане. Робърт не беше виждал по-малките си братя години наред, защото по настояване на баща им бяха останали на обучение в земите на клана Брус в Антрим през цялата война. Гледаше ту единия, ту другия, изненадан от това колко красив беше станал Нийл. Имаше лицето на майка им с изпъкналите скули и дълбоките черни очи, които гледаха добродушно и леко закачливо. Томас беше понапълнял и в лицето и фигурата приличаше повече на баща им.
Робърт се обърна към мъжете зад него и се усмихна.
— Елате да се запознаете с братята ми!
Джон от Атъл пристъпи напред и погледна, клатейки глава, Нийл.
— Ти ще трябва да си бил на не повече от осем или девет години, когато те видях за последен път, господин Нийл. На колко си сега? Шестнадесет? Седемнадесет?