— Осемнадесет — отвърна Нийл с гордостта на младеж на прага на възмъжаването.
Двамата мъже бяха приветствани сърдечно от братовчедите Ситън и Нийл Камбъл.
Когато представянето свърши, Робърт посочи надолу по пътеката:
— Хайде да продължим срещата някъде на сухо. — Той се обърна към четиримата рицари, довели братята му: — Погрижете се да се приготви храна за скъпите ми гости.
Рицарите се отправиха бързо надолу по пътеката, следвани от останалите.
Докато вървяха, Робърт погледна Нийл, изненадан от промяната в брат си и изпълнен с радост. Искаше му се да прегърне младия мъж през раменете, но го спря някакво неудобство от многото години, които бяха прекарали разделени, и от всичко, станало през това време. Имаше хиляди въпроси, но се сети първо за един, най-лесния.
— Защо, за Бога, не си казал името си на хората ми? Ако беше обяснил кой си, нямаше да се отнесат така грубо с вас.
— Не знаехме на кого можем да се доверим — отвърна Нийл, поглеждайки към Томас, който вървеше между Робърт и Едуард. — През последните няколко години чухме много слухове и трудно ставаше ясно кой срещу кого се бие. — Хвърли бърз изпитателен поглед на Робърт.
Той подозираше, че братята му също щяха да го питат за много неща. Някои от отговорите щяха да бъдат трудни.
— Как разбрахте, че ще бъдем в Пийбълс?
— Когато корабът ни пристигна, отидохме първо в Търнбери — отвърна с дрезгав глас Томас. — Сър Андрю Бойд ни позна. Каза ни, че си в Гората и се биеш с англичаните. Колкото повече приближавахме, толкова по-лесно ставаше да открием следите ти.
Групата мина през външната ограда на замъка. Робърт и хората му се бяха настанили в една странноприемница наблизо. Минаха през портата и Робърт ги поведе към нея.
— Не мога да повярвам, че и двамата сте тук.
— Аз пък не мога да повярвам, че си пазител на Шотландия — каза Нийл — Защо не ни изпрати вест?
Когато стигнаха странноприемницата, изградена от дървени греди, Робърт изчака един от рицарите, който стоеше на пост отвън, да отвори вратата.
— През последната година се случиха много неща. Не ми достигат хора.
— Чул ли си нещо за баща ни? — попита Томас, влизайки след Робърт в сградата. — Къде е той? Ами Александър? Още ли е в Кеймбридж?
— Достатъчно! — обади се развеселен Едуард, преди Робърт да успее да отговори. — Настоявам вие първи да ни кажете новините си.
Когато влязоха в голямата стая, в която спеше с хората си, Робърт кимна на Едуард, благодарен за прекъсването. Свали мокрото си наметало и го подаде на Нес, който при влизането им се надигна от едно столче край огнището.
— Защо дойдохте? — попита ги Робърт. Забеляза, че Нийл и Томас се спогледаха.
— Замъкът на нашия наставник беше разрушен — отвърна мрачно Нийл. — Беше изравнен със земята от рицари на сър Ричард де Бърг.
— Графът на Ълстър? — Робърт си представи голямата каменна сграда край реката, заобиколена от зелени поля, окъпани от дъжда. Видя в отсрещния край на стаята как лицето на Едуард помръкна и предположи, че той също си спомня дома на ирландския лорд, който беше обучавал и двамата. — Защо е направил това графът?
— През последната година хора под командата на сър Ричард обикалят из северната част на Ирландия — отвърна Томас. — Обаче ние научихме това едва преди няколко месеца, когато започнаха да претърсват Антрим. Когато пристигнаха при нас, нашият лорд отказа да ги пусне да влязат, но те си пробиха път със сила. Бяхме принудени да напуснем, за да не бъдем убити, докато претърсваха замъка. След като не намериха нищо, те го подпалиха.
— Казаха, че така ще знаят къде вече са претърсвали — обясни намръщен Нийл.
— И какво търсеха? — попита Едуард.
— Казаха ни, че търсят една реликва по искане на крал Едуард.
Робърт усети как нещо го преряза в гърдите.
— И каква е реликвата?
— Нарекоха я Тоягата на Малахия — отвърна след кратко мълчание Нийл.
Когато Робърт се отправи нагоре по пътеката, вече се стъмваше. Следобед бурята стихна, но ниско надвисналите над замъка облаци продължаваха да се гонят. Локвите, с които беше покрита земята, потрепваха на бледата светлина. В продължение на два часа беше слушал заедно с хората си разказа на братята му за събитията в Ирландия и главата му беше изпълнена с мисли за откриващите се възможности. Сега, след като беше взел решение и изкачваше пътеката, се чувстваше напрегнат като светкавиците, които продължаваха от време на време да проблясват на хоризонта. Стига вече политика. Нямаше да чака повече. Ако всяко нещо си имаше времето, сега неговото време беше дошло.