— Лошо! — извика Йотър. — Отново!
Робърт успокои коня и възстанови равновесието си. Дишаше тежко и продължаваше да изпитва пареща болка в пръстите. Два пръста бяха с шина, привързана с лико. При една тренировка предишната седмица беше ударил мишената под лош ъгъл с такава сила, че пръстите му се бяха извили много назад и се бяха счупили. Остана неподвижен в продължение на няколко секунди, без да обръща внимание на виковете на Йотър да направи завой, благодарен на духащия в лицето му хладен вятър с мирис на сол. Беше септември, но беше толкова горещо, сякаш беше юли. От дългото лято кожата му беше получила силен загар. Денят, в който навърши дванадесет години, дойде и отмина, без да получи вест нито от баща си, нито от дядо си. Нямаше ги вече три месеца. Искаше му се да е с тях, да служи на семейството, но знаеше, че не е готов. Не още. Вдигна отново копието, обърна коня и впери решително поглед в мишената.
— Съсредоточи се! — викна му Йотър.
Робърт сръга коня в хълбоците. Пред очите му беше замъкът Търнбери, но той го виждаше само като някаква извисила се сянка, увенчана с къс небе. Цялото му внимание беше съсредоточено в малкия щит, който бързо се приближаваше. Нададе вик, замахна и заби копието в целта. Цялото му тяло и конят се движеха в пълен синхрон, като че ли за миг се бяха слели в едно. Копието удари с трясък средата на щита и мишената отхвръкна встрани. Подвижната греда бързо се завъртя. Робърт рязко се наведе, очаквайки торбата с пясък да го удари в тила, но вече беше отминал. Усмихна се широко, почувствал нов прилив на сили.
— Добре, господарю Робърт. Хайде пак.
Без да позволява на Желязната стъпка да премине в лек галоп, Робърт направи широк кръг, подготвяйки се за нов опит, решен да го направи пак като предишния път. Бойният кон се движеше добре, подчиняваше се и на най-малкото подръпване на юздите, на всяко притискане на коленете. Все едно че яздеше отново предишния си кротък жребец, само че по-бързо и по-вълнуващо. Щитът вече беше направил кръг и почти беше заел предишното положение. Робърт пришпори коня в пълен галоп и се надигна в седлото. Прицели се. Встрани над водата се чу силен крясък и плющене на крила — две чайки излетяха нагоре сред вълните, борейки се за една риба. От пронизителния звук Желязната стъпка вирна нагоре глава, отклони се и се понесе в бесен галоп по брега.
Препускаха по пясъка, отдалечавайки се от тичащия зад тях Йотър, изкачиха дюните и продължиха през блатистите полета около замъка. Робърт подскачаше неудържимо на седлото. Разбра, че няма да може да спре лесно Желязната стъпка и захвърли копието настрани. Конят прескочи без предупреждение един тесен поток. Когато отново се втурна напред, краката на Робърт се измъкнаха от стремената. Изпусна юздата и се хвана за високата дървена преграда на седлото. Конят продължаваше да се носи напред, насочвайки се към гората, която водеше към хълмовете отвъд Търнбери. Робърт продължаваше да се държи здраво за седлото, като се стараеше да влезе в ритъма на бойния кон, а краката му се поклащаха безпомощно от двете страни на животното в усилие да намерят клатушкащите се стремена. Дърветата се изпречиха пред тях. После изведнъж навлязоха в гората и продължиха да препускат под свода от листа, шибани от клоните.
Конят не спираше лудешкия си бяг и навлизаше все по-навътре. Един клон шибна Робърт през лицето и бузата му пламна. Той се наведе и затвори очи, за да не го ослепи друг. Протегна ръка да хване юздите. Пръстите му ги докоснаха, но не можа да ги сграбчи. Извика, навеждайки се рязко на една страна, когато Желязната стъпка зави наляво, за да избегне едно дърво. После направо изкрещя, когато коляното му се удари в ствола на дървото, покрай което минаваха. Рязката болка отклони вниманието му и той не видя приближаващия се с голяма бързина клон. Удари се в него и беше отхвърлен от седлото. Стовари се тежко на земята сред облак от прах и листа. Желязната стъпка продължи да се носи с трясък през дърветата, а Робърт остана да лежи неподвижен на земята. Пред затворените му очи заигра светлина. Помъчи се да ги отвори и премигна болезнено от яркостта й. Обърна глава на една страна и видя неравномерна редица от храсти орлова папрат, зад която се издигаха дървета. По стволовете им растяха гъби — месести и отровни. Върху лицето му имаше нещо. Усещаше го как пълзи надолу по бузата. Опита се да се изправи на лакти, но пулсиращата болка в главата беше толкова силна, че му се стори, че ще повърне. Строполи се обратно и остана да лежи неподвижно, докато зрението му не се възвърна. Далеч над него в дърветата се виждаше мрежа от светлина. Вдигна ръка към лицето и докосна челото си. Пръстите му се обагриха в червено. Освен непрекъснатото туптене в главата Робърт усети пареща болка и на други места. Коляното му направо пламтеше. Опря ръце в земята и с мъка се повдигна, едва поемайки си дъх от болезненото усилие. Усещаше пулсираща болка и в счупените си пръсти. Трикото му беше разкъсано на коляното и краищата му бяха потъмнели от кръв. През дупката виждаше кожата, зачервена и мокра. Извърна встрани глава и се опита да се ориентира. Дърветата го ограждаха от всички страни, обгръщайки го плътно със зелен полумрак. На брега беше късен следобед, но сега вече се свечеряваше. В гората около него цареше тишина. Чуваше скърцането на клони и шумоленето на листа от вятъра, но не пееха птички, а в храсталаците нямаше звуци, каквито издават дребните животинки. После Робърт чу глухо ръмжене.