— Заведи го до гората, Бриджид. Той знае пътя за вкъщи. — Вгледа се в очите му. — Не идвай повече тук — рече гневно тя. — Нито ти, нито който и да било от твоето семейство.
Робърт остави момичето да го изведе навън в здрача. След потискащата горещина вътре въздухът беше прохладен и той потръпна, докато минаваше под дъба, украсен с бавно поклащащите се мрежи. Главата му се проясни, а от студената смес с билките коляното му изтръпна, макар при всяка стъпка да усещаше сякаш забиваха игла в костта му. Погледна момичето, което вървеше мълчаливо до него, докато той тръгна, накуцвайки, нагоре по хълма.
— Тя майка ли ти е?
— Майка ми е мъртва. Дойдох да живея с Афраиг през зимата. Тя ми е леля.
— Вещица ли е?
В отговор Бриджид само повдигна рамене.
Робърт се канеше да попита дали според нея леля й излъга за това, което беше казала, когато чу в далечината гласове. Споменаваха името му. — Това сигурно е учителят ми — каза й той.
— Защо ти е нужен учител?
— Той ме учи да яздя. За война.
Устните на момичето се разтвориха в усмивка.
— Трябва да си намериш по-добър — рече тя и тръгна обратно през тревата. Робърт я проследи с поглед, а после се отправи към гората и започна да отговаря на повикванията.
Заедно с Йотър в групата за издирването му бяха няколко слуги от замъка и братята на Робърт. Нийл го забеляза пръв. Нададе вик на облекчение и се втурна към него, а после изненадан рязко спря. Йотър, който крачеше зад него, отместваше клоните по пътя си.
— Къде е Желязната стъпка? — попита Робърт, когато учителят го подхвана с месестата си ръка през кръста, за да го подкрепи. Той продължаваше да държи тоягата.
— Намерихме го да се скита близо до селото — каза задъхан Томас, който се приближи заедно с Александър и слугите. — Търсим те от часове. Какво се случи?
— Паднах.
— Ама къде беше?
— Хайде — рече рязко Йотър, — да го заведем у дома. Без съмнение майка му ще иска лекарят да го прегледа.
През целия път до замъка думите на старата жена не излизаха от главата на Робърт. Беше сигурен, че е лъжа, макар да не разбираше защо й беше нужно да го лъже, освен може би от злоба. Но нали вещиците постъпваха тъкмо така? Когато наближиха Търнбери, мислите на Робърт бяха прекъснати, защото видя отряд войници да минава през портите на замъка.
Мъжете се бяха завърнали от война.
Робърт се опита да върви по-бързо, като се мръщеше от болка и досада, а братята му изтичаха напред и нададоха радостни викове. Като ги чуха, някои от мъжете се обърнаха. Лицата им бяха уморени и загорели от слънцето. Зад тях имаше каруци, теглени от волове. Робърт облекчено въздъхна, когато забеляза дядо си в средата на групата. Малко по-напред от лорд Анандейл на бялата си кобила яздеше граф Карик. Когато видя баща си, Робърт изпита смесени чувства, а после вниманието му беше привлечено от каруците, които затрополяха покрай него. Двамата с Йотър спряха, когато видяха отзад да идват още десетина мъже. Робърт се вгледа в изпоцапаните им дрехи и превързаните крайници. Един имаше парче плат върху дясното око, а по бузата му се виждаше засъхнала кръв. Друг беше превързал парче дърво на мястото, където е бил кракът му, китката му беше обвита в парче плат, а лицето му беше восъчно бледо. Повечето мъже седяха прегърбени от двете страни на каруцата и се поклащаха равнодушно от движението. Трима бяха положени по средата, един от тях беше покрит с одеяло и се виждаха само голите му крака, зачервени и подути. Сгушени там с грозните си рани, у хората имаше някаква странна апатия, като че ли подобно на телата и душите им бяха осакатени. Робърт не можеше да свали очи от тях, дори когато Йотър го дръпна настрани и каруцата продължи да трополи напред, отвеждайки ранените мъже към замъка. Веднъж вече беше виждал осакатени тела: на разбойници, затворени в клетки, пред един замък на пътя за Анандейл. Птици кълвяха плътта им. Обаче в тях имаше нещо нереално: не бяха хора, които познаваше.
8
Робърт прекоси, накуцвайки, стаята, като внимаваше да не събуди заспалите си братя. Александър се беше свил на кълбо на една страна, а на нощната светлина лицето му изглеждаше напрегнато от някакво вътрешно безпокойство. Томас спеше по гръб с ръка, преметната през ръба на леглото, и одеяло, омотано около краката. Когато мина покрай Нийл, Робърт видя, че очите на брат му бяха отворени и той го наблюдаваше. Постави пръст върху устните си и се измъкна през вратата.