Тръгна по тъмния коридор, като се подпираше на стената, а тътенът на морето заглушаваше стъпките му. Мина покрай стаята на сестрите си. Още по-нататък, от малката стая до тази на родителите му, се чуваше плач. Вратата беше открехната и вътре гореше свещ. Робърт се приближи. Коляното му продължаваше да тупти под парчето сукно, с което беше превързано. Видя гърба на кърмачката, когато тя се извърна бавно с плачещата му сестра Матилда на ръце. После продължи, насочвайки се към стаята на родителите си.
Спря отпред, страхувайки се да не би да чуе гласа на баща си. Може би съветът вече беше свършил? Но не, още беше рано и той не беше чул стъпките му по стълбите. Зад вратата цареше тишина. Робърт я бутна и пламъците на свещите вътре трепнаха.
— Ти ли си, Робърт? — чу той гласа на майка си откъм леглото, оградено с виненочервени завеси.
— Не — прошепна той, защото знаеше, че тя имаше предвид баща му.
Завивките се размърдаха и майка му седна в леглото. Отмести завесите, а косата й се спусна на вълни върху раменете.
Сенките в стаята заиграха върху лицето й, подразниха очите й и заличаха вдлъбнатините на бузите й. Раждането на Матилда преди месец не беше лесно и оттогава майка му почти не ставаше от леглото.
— Боли ли те? — чу той изпълнения със загриженост уморен глас на майка си.
Коляното на Робърт го болеше, а също и раната на главата, която докторът беше зашил, но не искаше те да попречат на това, за което беше дошъл тук.
— Не — отвърна той и се приближи, накуцвайки, до леглото, като не можеше да си представи старицата от схлупената къщурка в долината някога да е стъпвала в тази хубава стая, украсена със завеси, килими и резбовани мебели. — Разкажи ми за моето раждане.
На лицето й се изписа изненада, а после тя извърна глава. Нещо сграбчи Робърт отвътре. В този поглед имаше вина.
— Защо ми задаваш такъв въпрос?
— Аз… — Той се поколеба. Плачът на малката му сестра наруши тишината. — Матилда — рече внезапно той. — Раждането й ме накара да се запитам какво е било моето. Беше ли трудно като нейното?
Майка му го изгледа, а после въздъхна:
— По едно време помислихме, че никога няма да се появиш на този свят. — Тя протегна ръка и докосна бузата му. — Но се появи.
Робърт се отдръпна при докосването й, нетърпелив да чуе отговорите. Реши да кара направо.
— Днес излъгах. — Видя как майка му се намръщи, сведе очи и зачовърка нокътя на пръста си, който се беше откъснал при падането. — В гората не бях сам. Намериха ме. Помогнаха ми. — Майка му се беше отдръпнала от него. — Старата жена с кучетата.
Ръката й стисна завивките.
— Тя каза нещо. — Робърт срещна погледа на майка си. — Каза, че ме е израждала.
— Да — рече тихо графинята.
Робърт поклати глава, не искаше да повярва.
— Но тя е вещица! Как можа да й позволиш… — Той не можа да довърши. От мисълта, че мръсните ръце на старицата първи са докоснали голото му тяло, му се повдигна. Не се замисли, че тогава сигурно е била по-млада. За него тя винаги си беше една съсухрена, стара вещица.
— Някои могат да я наричат вещица — рече тихо майка му, — а други — лечителка.
— Мислех, че Ийд ме е израждала. Ти ми каза, че е израждала всичките ти деца, дори Маргарет. — При нетактичното споменаване на неговата полусестра Робърт забеляза как лицето на майка му се изопна. Първият й съпруг беше рицар, умрял по време на кръстоносен поход, когато тя била бременна. Другар по оръжие на рицаря, сър Робърт Брус се беше върнал от Светите земи, за да каже на овдовялата графиня какво се е случило, и двамата се бяха сближили. След няколко кратки месеца те набързо се оженили, без да получат разрешение от крал Александър, който в яда си ги прогонил от земите им. Само благодарение на намесата на лорд Анандейл скандалът бил потулен и на бащата на Робърт било разрешено да получи Карик като съпруг на новата му жена.
— Ийд наистина те изражда, или поне се опита. Ти умираше в мен, Робърт. — Очите й заблестяха на светлината на свещите. — Раждането продължи прекалено дълго. Тогава Афраиг живееше в селото. Беше добре известна с уменията си на лечителка. Тя ти спаси живота. И моя.
Робърт разбираше, че това не е цялата история. Появиха се други въпроси. Защо родителите му никога не бяха споменавали за това, дори след като Александър беше ухапан от кучетата? И защо жената изглеждаше толкова ядосана? „Не идвай повече тук — беше казала тя. — Нито ти, нито който и да било от твоето семейство.“ Робърт се огледа, чул стъпки в коридора. Майка му, изглежда, не им беше обърнала внимание.