— Какво е това? — поиска да узнае той и погледна жената. Но старицата беше изчезнала в къщата. Обаче вратата беше оставена отворена. Робърт се поколеба, но любопитството му беше по-голямо от гнева и той пристъпи напред през прага. — Какво общо има това с дядо ми?
Афраиг разпалваше огъня. Около нея се разхвърчаха искри. Тя не отговори.
— Какво е дървото? — настоя той.
— Дъб — отвърна кратко тя.
— Имах предвид какви са тези…
— Знам какво имаше предвид. — Афраиг се изправи и застана срещу него. Вгледа се в лицето му в полумрака. Чуваше се как дъждът трополи по покрива. — Затвори вратата. Топлото ще излезе навън.
Робърт я послуша. Отметна назад прогизналата си качулка и видя, че от плаща и ботушите му на пода се бяха образували локви. Старицата като че ли не ги беше забелязала. Тя седна на едно столче и се наведе към огъня. Очите й се вторачиха в някаква ярка точка в него. Косата й падна върху рамото и увисна като някаква плетена завеса. Кучетата легнаха в краката й, положили глави върху огромните си лапи, а телата им ту се надигаха, ту се спускаха, осветени от червеникавите отблясъци на пламъците.
— Съдби.
Робърт поклати глава при произнасянето на думата, като не разбра значението й. Изчака я да продължи.
— Когато някои мъже или жени искат силно нещо, те идват при мен и вплитат желанията си в своите съдби. Използват силата на дъба, за да получат каквото искат.
— Трябва да отидат в църквата и да се молят. Да помолят Бог за благословията му — отвърна Робърт, заинтригуван от откровението й, но и разтревожен. Той знаеше дума за това, за което тя намекваше, една дума дори по-силна от магьосничество. Ерес. Само Бог можеше да накара бъдещето да се случи, да реши съдбата на човека.
Тя бързо го погледна.
— Има молби, които не получават отговор. Не и от този Бог.
Робърт усети как в него се прокрадва страх, но пристъпи към огъня, забравил за мокрите си дрехи.
— Няма друг.
— Какво знаеш ти за земята под краката си? — Гласът й отново стана рязък и властен. — Или за дивото минало?
Тя напомни на Робърт за един домашен учител, който го беше накарал да напише много пъти имената на шотландските крале, като започне от Кенет Макалпин, мине през Малкълм Канмор и стигне до Александър, докато ги запомни добре.
— Майка ми е наследила графството от баща си, Нийл от Карик, а от майка си — земите ни в Антрим. Когато баща ми се завърнал от Светите земи, той…
— Мислиш, че историята започва с твоя род, така ли? — прекъсна го тя. — Не, момче. Какво знаеш ти за тези острови? — Тя разпери широко ръце. — Шотландия, Англия, Ирландия, старите кралства в Уелс?
В главата на Робърт изникнаха смътни, съвсем различни образи и той отново чу гласа на учителя си да описва идването на римляните, да говори за великите мъже на древния свят, преминали през Британия с огромните си армии, сеещи смърт сред езичниците, които се изправяли срещу тях. Саксонците, облечени в кожи и с руси коси, изтласкали британците обратно сред дивите хълмове на Уелс и Корнуол, очертали земята, която щеше да стане известна като Англия. После нормандците под знамето на Завоевателя. На това място гласът на учителя му винаги се променяше и ставаше по-мек и по-изискан. Едва след като беше чул различни истории в Ирландия, на Робърт му беше дошло наум, че този човек може би беше нагодил разказа си за идването на Завоевателя така, че да е подходящ за ученика му — потомък на нормандския лорд Адам де Брус. Гласът на домашния му учител стихна, заменен от дрезгавия глас на дядо му, който разказваше за битката при Ларгс срещу норвежците в техните кораби с фигури на дракони преди не повече от двадесет години. После, разбира се, идваха светците, Колумба и Ниниън, Андрю и Маргарет. Имената и образите бяха прекалено много и Робърт не знаеше откъде да започне. Накрая повдигна рамене в отговор. Афраиг издаде остър звук през зъбите си, който накара едно от кучетата да вдигне глава и да излае. Тя го ритна и то изскимтя и притихна.
— Римляните — рече Робърт и тежко въздъхна, — после саксонците, нормандците. Знам за тях.
Афраиг го погледна.
— Християнския Бог ли са почитали римляните в техните храмове, в които са принасяли жертви?
— Те са били езичници — призна Робърт, — до Константин.
— Ами мъжете от изтока? Какво знаеш за техните божества? Какво знаеш на Уодън и Фриг?
— Саксонците също са станали християни — отвърна Робърт.