— А твоите ирландски предци по майчина линия, какво знаеш за техните богове? За боговете на Британия? Какво знаеш за Луг с блестящото копие и за Дагда? За Рианон и Бел? — Тя продължи, преди Робърт да успее да отговори. — Ето ги твоите други богове, момче.
— Но те са фалшиви богове на стария свят. Сега никой не ги почита.
— Така ли? На кого жените се молят да намали болките им при раждане? Ти и преди ще трябва да си чувал молитвите на майка си.
— На света Брайд — отговори веднага Робърт. — Християнска светица.
— Някога се наричала Бригантия, богиня на раждането и пролетта. — Афраиг се наведе и взе друг пън, който хвърли в огъня. — Свещениците се преструват, че са забравили това. — Когато пламъците осветиха лицето й, Робърт си даде сметка, че тя не е толкова стара, както първоначално си беше помислил, може би само няколко години по-възрастна от майка му. Под потта и мръсотията видя нещо изненадващо в лицето й, някаква далечна прилика с момичето Бриджид, само че всичко това беше скрито зад изпъкнали скули и желязна твърдост. Запита се откъде знае толкова много, но си спомни книгите, които го бяха изненадали при предишното му идване. Робърт погледна към купчината, която едва се виждаше на светлината, хвърляна от огъня, а после зададе въпроса, който все още нямаше отговор:
— Защо посочи към онази… мрежа в дървото, когато попитах за дядо ми?
— Сигурно знаеш свети Малахия. — Афраиг отново се засмя, когато Робърт се прекръсти, но този път в смеха й нямаше подигравка. — Да, светецът е произнесъл тежко проклятие върху рода ви. Достатъчно тежко, че да накара реката в Анан да прелее и да отнесе замъка там, както и да остане като сянка върху рода Брус повече от сто години, откакто Малахия го е произнесъл.
Робърт кимна, но не каза нищо. Знаеше за проклятието, откакто се помнеше, дълго преди домашният му учител да го запознае с историята на Шотландия. Миналият век Малахия, архиепископ на Армах, пътувал през Анандейл на път за Рим. Докато бил отседнал в замъка Анан, който принадлежал на един от предците на Робърт, архиепископът разбрал, че един човек, обвинен в кражба от фамилията Брус, трябвало да бъде обесен. Малахия се примолил да бъде пощаден животът на крадеца и лордът се съгласил да изпълни молбата му. Но на следващия ден архиепископът видял обвиненият мъж да виси на бесилката. С гневното проклятие на Малахия върху рода Брус се обясняват последвалото разрушаване на техния замък, както и всички сполетели ги нещастия след това. Робърт беше виждал руините на замъка на неговия предшественик в Анан и беше добре запознат с ужасната история за придошлата река. Сега разбра защо въжето в изплетената мрежа е вързано като примка на обесен. Афраиг заговори отново:
— По време на пътуването си към дома от Светите земи дядо ти запалил свещи на гробницата на светеца. Обаче преди години той дойде при мен. Тъй като смяташе, че не е било отговорено на молитвите му, помоли ме да отменя проклятието. Искаше най-накрая родът му да бъде освободен от него.
За миг Робърт забеляза някакво странно изражение на лицето й, може би изразяващо нежност, но то изчезна почти веднага, прогонено от изненадващото откритие, че дядо му беше помолил една вещица да свали проклятието от него. И въпреки това беше заинтригуван.
— Кога ще бъде отменено?
Афраиг поклати глава.
— Това не мога да кажа. Дъбът трябва да си свърши работата. Когато това стане, мрежата ще падне.
Робърт се запита дали не би могло да бъде прерязана, щом като е нужно единствено тя да падне, но предположи, че Афраиг ще каже, че това няма да свърши работа. Имаше едно нещо, което той продължаваше да не разбира. В деня, когато Александър беше ухапан от кучето, баща му беше казал на брат му никога да не приближава отново къщата на старата жена. Робърт предполагаше, че това по-скоро се дължеше на опасността от кучетата, отколкото на самата жена, защото графът винаги се отнасяше с презрение към проявите на суеверие. Ала след като майка му беше казала, че изгнанието на Афраиг е дело на графа, той започна да се пита дали няма и още нещо, свързано със заповедта на баща му.
— Защо те прогониха от Търнбери?
Изражението на лицето й веднага се промени и тя се дръпна назад.
— Трябва да си вървиш — рече жената, стана и отиде при полицата, където беше направила компрес за коляното му.
Робърт усети, че е твърде близо до отговорите, които би желал да научи, за да се откаже така лесно.