— Кажи ми. Искам да знам.
— Казах да си вървиш. — Тя взе няколко корена и един нож и застана с гръб към него.
— Мога да попитам баща си.
Жената рязко се извърна и ножът в ръката й проблесна. Робърт отстъпи няколко крачки назад, видял гнева в очите й. За миг си помисли, че тя ще го нападне. После лицето й се промени, строгите черти се смекчиха в бръчки на възрастта. Бавно свали ножа. Ръката й трепереше.
— Веднъж изплетох съдбата на баща ти.
Робърт се вгледа в нея. Разкритието за дядо му беше за него потрес, но той просто не можеше да си представи баща си да моли тази сприхава старица да му предскаже бъдещето. Подобна идея беше толкова нелепа, че изглеждаше направо смешна. Робърт си спомни как баща му подигравателно се подсмихваше на пламенното бдение на дядо му при гробницата на свети Малахия в усилията му да бъде вдигнато проклятието, спомни си с каква насмешка баща му се отнасяше към приказките на местните фермери за демони в гората. Той дори рязко казваше на Робърт да млъкне, когато заговореше за Фион Макул и други ирландски герои, за които беше научил по време на обучението си.
— Окачих го за него на един дъб — рече тихо Афраиг, — но се случи нещо. Един от хората му… — Тя сбърчи вежди и погледна ножа в ръката си. — Помолих го да ми помогне по въпроса, помолих го за правосъдие. Той ми отказа. — Тя вдигна предизвикателно глава и срещна погледа на Робърт. — Тогава разкъсах мрежата за неговата съдба и я оставих на парчета пред стените на замъка.
Въпреки че всичко това му звучеше невероятно, Робърт потрепери, когато чу последните думи на жената. Афраиг се отдръпна и върна ножа на полицата.
— След това той ме прогони от селото. Знам, че искаше да ме прогони и от Карик, но майка ти го спря, защото аз бях спасила живота на първородния му син. Това си ти — довърши тя, без да се обърне.
Една цепеница се срина и огънят отново се разпали, но Робърт не сваляше очи от жената.
— Каква беше съдбата на баща ми?
След кратка пауза тя отговори:
— Да бъде крал на Шотландия.
Шестимата мъже изпълниха душната стая, вдишвайки взаимно потта си. Слугите бяха разпалили голям огън в огнището, за да бъде топло из целия дворец, макар спалнята с нейния ценен обитател да беше по-нататък по коридора. Все пак не беше толкова далеч, че мъжете да не чуват писъците. Сред тези болезнени викове до тях достигаха женски гласове, припрени и тревожни. От време на време крясъците стихваха и се чуваше само хлипане, а гласовете на жените се снишаваха и ставаха неразбираеми. В такива моменти мъжете, които и без това не говореха много, съвсем млъкваха и напрягаха слух, за да чуят следващия писък. Така беше от часове. С горещината напрежението се засилваше.
Джеймс Стюарт се подпря на стената близо до вратата и усети с облекчение студения камък. Прозорците бяха закрити с дебели завеси, зад които се чуваше слабото ромолене на дъжда. Запита се колко ли е часът, но потисна желанието да прекоси стаята и да разтвори завесите. Скоро щеше да съмне. Прехвърли тежестта си от единия на другия крак, опитвайки се да облекчи болката в стъпалата. В стаята имаше само два стола и те бяха заети от Черния Комън, граф на Бюкан, и дебелия граф на Файф, чието наследствено право беше да коронясва всеки нов крал. Стюардът погледна към епископа на Свети Андрю, който се молеше край огъня. Зачуди се как немощният стар човек имаше сили да стои на колене през всичкото време. Появи се набитата фигура на Робърт Уишарт. Когато епископът на Глазгоу мина покрай него, Джеймс срещна погледа на Джон Комън, който стоеше до прозореца.
Лордът на Баденох отвърна на погледа му. Черните му очи бяха пълни с предизвикателство. Джеймс не сведе поглед, усетил дълбоката враждебност, идваща от другия мъж. Двамата никога не се доверяваха един на друг и общуваха в двореца само по необходимост, но откакто кланът Брус нападна Галоуей, неприязънта на Червения Комън към него се беше засилила. Джеймс имаше впечатлението, че лорд Баденох знае, че е замесен в нападението. Е, сега това нямаше значение. В следващите няколко часа щеше да бъде сложен край на опитите на Комън да постави на празния трон своя шурей.
Нов дрезгав писък разкъса тишината. Беше по-продължителен и по-силен, приличаше повече на виене от мъчително страдание, отколкото на вик от болка. Беше последван от дълго мълчание. Когато в коридора се чуха бързи стъпки, Джеймс отмести погледа си от Комън. Епископът на Глазгоу престана да крачи напред-назад, а епископът на Свети Андрю вдигна глава от събраните си за молитва длани. Графът на Бюкан се надигна от стола. Само граф Файф, който беше заспал с брадичка, опряна на гърдите, не се помръдна, когато вратата се отвори.