— Както и да е — рече Едуард, сваляйки очи от Адам, — работата е свършена.
Кралят порови из документите на масата и измъкна един от купчината. Адам забеляза голям печат в края. Беше го виждал и преди. Беше от папската курия в Рим.
— Имам разрешението на Негово светейшество — каза Едуард, като приглади с длан писмото. — Ще реша окончателно въпроса, когато се завърна в Англия. Сега имам по-належащи грижи. Крал Филип се мъчи по всякакъв начин да се меси в работите ми тук, в Гаскония. На младия ми братовчед не му харесва, че аз имам повече власт в херцогството, отколкото той. Мисля, че това го изнервя.
В очите на Едуард се забеляза задоволство при тези думи.
— Господарю, можете ли да си позволите да чакате толкова дълго? След смъртта на краля положението в Шотландия е много неспокойно. Кланът Брус се вдигна на оръжие срещу клана Балиол и обвини лорда на Галоуей, че заговорничи, за да вземе короната.
— Кланът Брус не ме безпокои. Граф Карик вече ми изпрати писмо и ме увери в подкрепата си за всяко решение, което ще взема за кралството в бъдеще. Ще направи това, което аз кажа. Що се отнася до останалите шотландски големци, ще им изпратя послания, в които ще наредя на всички да се подчиняват на управлението на Съвета на настойниците дотогава, докато дойде време детето да бъде доведено от Норвегия.
— Мислите ли, че ще се подчинят?
— Никой от тях няма да рискува да загуби земите си в Англия, като ме предизвика.
Адам знаеше какво беше направил този човек в Англия, Уелс и Светите земи. Знаеше какво и как го беше постигнал през годините. Сведе почтително глава, забелязал увереността в очите на Едуард.
— Какво искате да направя, господарю?
— Можеш да се върнеш във владенията си.
Едуард взе документа с прикрепения към него папски печат, стана и отиде до една желязна врата, вградена във вътрешната стена на гостната. Адам видя от едната страна дупка на ключалка. Едуард отключи и постави пергамента вътре. Измъкна оттам кожена кесия, завързана с шнур.
— Вземи — рече той и я подаде на Адам. — Последното ти плащане. Извинявам се за праха, събрал се по него.
— Благодаря, господарю — каза тихо Адам и напъха издутата кесия в торбата на колана си. Замълча за момент, а после попита нещо, за което си мислеше още откакто кралят го беше натоварил с опасната задача. — Дали сте казвали на някой друг за моето участие в тази работа?
Очите на Александър се впиха в неговите.
— Смъртта на крал Едуард беше нещастен случай и си остава такава.
В този момент вратата зад тях се отвори и се чу тих напевен глас да казва:
— Съжалявам. Не знаех, че имаш посетител.
Адам се обърна и видя висока жена с матова кожа и фини черти. Косата й беше скрита под шапчица, от която се спускаше изящен копринен шлейф. Роклята й, която се влачеше по пода, беше богато извезана. Адам не я беше виждал от години и бръчките по лицето на кралицата го изненадаха.
— Ще ви оставя.
— Не е нужно, Елинор — каза Едуард и пристъпи към нея. — Това са само новини от Англия.
Лицето на Елинор стана загрижено.
— Децата?
— Добре са — рече Едуард и суровото му изражение се смекчи в рядка за него и изненадващо нежна усмивка. — Става въпрос за политика и нищо повече. — Като сложи ръка на нежното рамо на жена си и я поведе навътре в стаята, Едуард погледна към Адам и усмивката му изчезна.
— Сър Адам тъкмо си тръгваше.
Когато Адам се отправи към вратата, той погледна фреската и поставката с книгата под нея. Красивите златни букви на корицата блестяха на дневната светлина, оформяйки думите:
Последното пророчество на Мерлин