Част втора
1290–1292 сл.Хр.
Те не искат да чакат да получат кралството законно, а заграбват короната.
11
От всички страни звучаха рогове и резкият им зов отекваше над яростния лай на гончетата. Глутницата се носеше с голяма бързина, усещаща все по-осезателно миризмата. Преследваха жертвата с часове, още от зазоряване до ранното утро, когато гъстата мъгла се разсея и стана по-рядка. Сега смъртта й беше близко и те се хвърляха презглава да я стигнат, подтиквани от роговете. Робърт пришпори коня си след кучетата и се понесе с голяма бързина между дърветата. Бяха покрити с млади, току-що покарали листа и свежият им аромат изпълваше дробовете му, докато се мъчеше да не изостава. Конят се подчиняваше на всяко подръпване на юздите с ръцете, защитени от ръкавици. Отпред се показа паднало дърво, жертва на зимните бури.
Сръга силно коня в хълбоците и се изправи на стремената. Конят прескочи прогнилия дънер, продължи да препуска в галоп, изхвърляйки дъжд от листа изпод копитата си. Кучетата изчезнаха зад стръмен хребет. Робърт чуваше воя им, по-силен от роговете, които звучаха някъде зад него. Изпълнен с напрегнато очакване, той подкара коня нагоре по склона. На високото земята премина във вдлъбната като паница поляна, която свършваше с висок, стръмен склон, осеян с оголени корени на дървета. В склона имаше широк отвор. Кучетата се бяха събрали пред него и лаеха срещу мрака вътре.
Разбрал, че дивечът се беше измъкнал от капана, Робърт скочи, ругаейки, от коня и се отправи към кучетата. Тук мъглата беше по-гъста, а миризмата на мъх и земя — по-силна. Посегна към рога, окачен на колана му. Пръстите му едва го бяха докоснали, когато чу шум откъм пещерата. Заприлича му на тътен от гръмотевица. Пръстите на Робърт се плъзнаха по рога, за да сграбчат дръжката на меча. По-старите кучета ръмжаха, ушите им бяха плътно прилепнали към главите, а козината на гърба им настръхна. Някои от по-младите започнаха да вият и задниците им да потреперват от напрежение и страх. При всеки друг дивеч, дори при напълно възмъжал елен или свиреп глиган, нямаше да са така уплашени. Робърт изтегли меча си и решително застана между тях, като се мъчеше да запази спокойствие. Чу назад в мъглата някой да вика името му, но не се обърна.
Приближи се, дишайки тежко, и разбра, че пещерата не е дълбока. Беше просто една вдлъбнатина с надвиснали над нея корени. Вътре различи някаква снишила се фигура, по-тъмна от мрака наоколо. Беше по-голяма, отколкото беше очаквал, макар и не толкова голяма, колкото се говореше. Муцуната беше издължена и слаба, челюстта — издадена напред, устните — изтеглени назад, разкриващи извити предни зъби. Козината беше гъста и черна, още не напълно сменена след зимата. Миризмата, която го лъхна, беше ужасна, остра животинска смрад, която не можеше да се сравни с нищо, което Робърт беше помирисвал досега. Ала най-стряскащото бяха очите — две еднакви ями, пълни с разтопено злато. Запита се колко ли създания бяха загинали, докато са се взирали в този изгарящ поглед? Беше видял щетите из пасбищата извън града през зимата — разкъсани овце, повален и изкормен едър добитък. От дядо си знаеше, че вълкът не убива само за да се нахрани, а и за удоволствие. Той е гладник, който не се задоволява само с кръв. В сърцето си таи мрак и ухапването му е отровно.
Сега роговете млъкнаха. Робърт чуваше виковете на мъжете и тропота на копита, докато останалите от хайката се събираха на поляната. Стиснал дръжката на меча, която беше станала хлъзгава от пот, той се приготви да го забие в тъмната сянка в пещерата. Вълкът обаче беше по-бърз. Изскочи навън с блеснали очи. Робърт се опита да го прободе с меча, но успя само да го одраска отстрани, докато звярът се стрелна покрай него. Вълкът се хвърли върху едно от кучетата, но като се видя обграден от всички страни, обърна се и се нахвърли срещу Робърт. Робърт отскочи встрани, но кракът му се закачи в един извит корен и той падна на земята, надавайки рязък вик, когато челюстите на вълка се сключиха около глезена му. Той сграбчи падналия меч, изви се настрани и го заби във врата на животното. Острието проби гъстата козина и проникна в плътната тъкан под нея. Вълкът разхлаби захапката си, опита се да скочи отново, а после нададе вой, когато три кучета го нападнаха, забивайки зъби в задните му крака и в задницата. Робърт се претърколи встрани от тракащите зъби и успя да се изправи, а в това време върху вълка се нахвърлиха още две кучета и звярът беше прикован към земята. Докато разкъсваха плътта му, той виеше от ярост и болка. Прашната земя се обагри в кръв. Робърт пристъпи напред, хвана с две ръце дръжката на меча и го заби в ребрата на вълка. Кръвта рукна като фонтан и изпръска туниката и лицето му, а горещата й отвратителна миризма заседна в гърлото му. Отдръпна се, мъчейки се да не повърне, а в това време хората и конете от хайката изскочиха на поляната. Първи се приближиха кучкарите, които се затичаха надолу по стръмния склон с чаталести пръти в ръце, готови да притиснат с тях жертвата към земята. Забавиха крачка, когато видяха Робърт наведен над вълка между кучетата. Двама откачиха камшиците от коланите си, готови да разгонят кучетата. Той ги чу да го викат, но продължи да наблюдава как златистият огън угасва в очите на вълка. Главата на звяра увисна назад и той започна да диша все по-бавно. Накрая потрепери и притихна. Робърт се изправи и измъкна рязко меча си. Когато кучкарите се приближиха и разпръснаха с камшици кучетата, той се обърна, за да види дядо си. Зад него се приближиха баща му и брат му Едуард заедно с десетина местни мъже, извикани да вземат участие в лова. Робърт срещна стоманения поглед на дядо си.