Почувствал се изпълнен с гордост, той понечи да се усмихне, но старият човек мина покрай него и отиде при кучкарите, които събираха кучетата. Вълкът лежеше проснат в прахта.
Около него се събираше локва кръв. При борбата бяха ранени две кучета. Старият лорд се наведе над едното от тях и разгледа раната. Беше Скатах, любимата му кучка. Робърт погледна с погнуса следите от зъбите на вълка върху ботуша си. Старият човек се изправи и се обърна към него:
— Защо не използва рога си?
Робърт облиза пресъхналите си устни.
— Нямаше време — излъга той, усетил как победата му се изплъзва.
Дядо му свъси още по-дълбоко вежди. Повика кучкарите.
— Постарайте се да почистите добре тези рани.
— Лошо ли е ранена? — попита мрачно бащата на Робърт и отиде при кучетата, без дори да погледне сина си. Робърт видя как мъжете се скупчиха около ранените кучета. Вълнението от лова беше отминало, мъртво като вълка, който лежеше забравен сред тях. Обърна се и тръгна между дърветата, като отместваше клоните пред себе си. Намери прогнилия ствол, захвърли изцапания с кръв меч и седна. Пръстите му трепереха, когато изу ботуша си. Свали бавно трикото. Върху бялата кожа на глезена му имаше две морави резки.
— Потекла ли е кръв?
Робърт рязко се обърна и видя Едуард да се приближава към него. Отново погледна белезите.
— Не — каза той на брат си. — Кожата не е пробита.
— Имаш късмет. Чувал съм, че единственият лек срещу ухапване от вълк е да се изкъпеш гол девет пъти в морето.
Робърт не каза нищо, а се зае отново да нахлузва ботуша си. Едуард се приближи, подпря се на едно дърво и напълно закри гледката пред него. Робърт го погледна и изведнъж си даде сметка колко висок беше станал брат му, облегнал се небрежно на дървото. Зелената туника и кафявото му трико го сливаха с дърветата. Тъмната му гъста коса беше скрита под шапка с перо. Беше на четиринадесет години, с все още топчесто и момчешко лице, а когато се усмихваше, по бузите се появяваха трапчинки. Лицето му вече не подхождаше на високия му ръст. Макар разликата им да беше само една година, всички казваха, че много си приличат. Робърт се чудеше как е възможно това след промените, настъпили у него през двете лета, откакто беше дошъл в Анандейл, за да служи като оръженосец на дядо си. Не бе виждал брат си, който току-що се беше върнал от Ирландия, малко повече от година.
— Това беше жесток звяр — продължи Едуард. — Ако аз го бях убил, щях да накарам да го натъпчат и да го окачат в хола ми, въпреки че вонята щеше да прогони гостите ми. — Той сбърчи нос. — Смърдеше като ботушите на татко! — Робърт прехапа устна, но не можа да се сдържи да не се усмихне.
Едуард се засмя с цяло гърло и поклати глава:
— У теб ще трябва да гори огънят на Марс, щом си го нападнал, когато е бил обграден отвсякъде.
Усмивката на Робърт изчезна. Грабна меча си, взе шепа листа и изтри кръвта от острието.
— Преследвахме го от месеци. Справихме се с останалите от глутницата, но винаги ни се изплъзваше.
Изправи се и изгледа брат си. Искаше се да се развика, че Едуард не беше видял окървавените поля след идването на вълците, не беше стоял навън посред зима с мъжете от Анан и Лохмейбън да залага капани, за да работят до късно през нощта с премръзнали от студа пръсти, а от устата им да излиза пара, докато си подават меховете с вино. В деня, в който Робърт за пръв път взе участие в лова и помогна един вълк да попадне в мрежите, дядо му беше прекарал червена черта през веждата му с кръвта на животното и му беше казал, че сега вече е станал мъж. Извърна глава, а думите заседнаха в гърлото. Не бяха предназначени за брат му. Бяха за баща му.