След смазващото разочарование от завръщането му от Ирландия — продължилото обучение под ръководството на графа беше мъчителна и неблагодарна работа — накрая Робърт беше започнал да постига успехи в дома на дядо си. Със стария лорд до себе си беше направил първите стъпки по пътя към възмъжаването. Беше добил самоувереност и с по-голямо доверие очакваше да стане онзи благороден лорд, за когото го бяха предопределили. Добре си спомняше първата си нощ в замъка Лохмейбън. Дядо му го накара да седне в хола и с тържествен глас му разясни колко е важно наследството, за което беше роден.
— Мисли за нашия род като за могъщо дърво — беше казал лордът — с корени, простиращи се назад през вековете до времето на Завоевателя и царуването на Малкълм Канмор и още по-назад от майчина ти страна до древните крале на Ирландия. Корените са надълбоко и подхранват стеблата, които покарват от тях. Преплетени чрез женитби, те преминават през кралския двор на Шотландия и благородните фамилии на Англия, за да стигнат до баща ми и до мен. Ти, Робърт, си нова издънка, покарала от големите стволове под теб.
Сега тези думи звучаха някак глухо в главата му. Графът беше в Лохмейбън само от два дни, но Робърт вече се чувстваше така, сякаш отново е на дванадесет, а не на петнадесет. Като че ли изминалите години и всичките му постижения бяха заличени. Той можеше да ловува и да убие свиреп звяр, но пак се чувстваше безсилен да се изправи срещу студеното неодобрение на баща си.
— Миналата зима помислихме, че в горите около Търнбери може да има вълци — каза Едуард, докато наблюдаваше приклекналия Робърт, който продължаваше да бърше меча си. — Бяха отвлечени няколко агнета. Татко предположи, че може да са кучетата на старицата.
— Афраиг? — попита Робърт и се извърна. Отдавна не се беше сещал за старицата и нейните мрежи по дървото.
— Все още не мога да повярвам в онова, което ми каза, преди да заминеш. — Едуард замълча за момент. — Питал ли си някога дядо за това?
Робърт кимна и прекара шепа листа по плоската част на меча.
— Е, и? — настоя Едуард.
— Не пожела да говори за това, нито за нея.
— Но не го отрече, така ли?
— Не. Обаче не го и призна. — Робърт се изправи и пъхна меча в ножницата, която висеше на колана му. Щеше да го почисти както трябва по-късно. — Предполагам, че така и не си говорил с татко, нали?
— Не ми се искаше да ме бият с камшик. Напоследък татко бързо се гневи. Миналата седмица напердаши Нийл с колана си. Преди няколко месеца имаше треска и мама обяснява с нея раздразнителността му. — Едуард презрително изсумтя.
— Обаче го чух доста пъти да крещи за Солсбъри, та знам, че докторът може да му сложи и сто пиявици, но настроението му пак няма да се оправи.
— Какво казваше? — наостри уши Робърт.
— Че не било правилно той да не участва в преговорите с крал Едуард. Че трябвало да е в Солсбъри заедно с дядо.
Робърт усети как го изпълва задоволство. Вярно е, че не беше присъствал на съвещанието на Съвета, по време на което беше подпечатан договорът от Солсбъри, но беше пътувал до града в свитата на дядо си и беше видял официалната делегация от Уестминстър да пристига за преговорите. След като кралицата роди мъртъв син, имаше опасност напрежението да се засили, но скоро сред това от Франция дойде новината, че крал Едуард призовава мъжете в кралството да се подчиняват на Съвета на регентите, докато инфанта Маргарет порасне и се възкачи на трона. Доволен от това решение, дядото на Робърт оттегли останалите си хора от Галоуей и заради доброто на кралството върна завзетите замъци на Балиол и на Комъните. След това обстановката се успокои. Много хора се съгласиха с нареждането на Едуард, а тези, които не бяха съгласни, не пожелаха да изложат на риск именията си в Англия, като откажат да изпълнят препоръките на краля. Когато Робърт беше отведен в дома на дядо си, в кралството отново се възцари спокойствие.
Миналата есен крал Едуард се завърна след три години, прекарани в Гаскония, и се свърза с регентите, за да обсъди преместването на младата Маргарет, която сега беше почти на седемнадесет години, от Норвегия в Шотландия. Лорд Джон Комън се опита да оглави шотландската делегация, която щеше да пътува за Англия за разговорите, но с помощта на Джеймс Стюарт за водач на групата беше избран лордът на Анандейл. Робърт беше пътувал на юг заедно с дядо си за един от най-важните съвети от десетилетия насам, на който беше постигнато съгласие Маргарет да пристигне в Шотландия до края на годината. Сега оставаше само да се уточнят подробностите на събранието, което трябваше да се състои скоро в град Бъргхам.