На Робърт не му се искаше баща му да бъде повикан за окончателните разговори, но като един от тринадесетте графове той не можеше да бъде пренебрегнат. Баща му обаче беше решен да не му позволи да не се съобразява с положението, до което се беше издигнал при дядо си. Ловът не се беше оказал толкова успешен, колкото беше очаквал. В стремежа си да се докаже беше действал безразсъдно, но сега, когато узна за ядовете на баща си, не се чувстваше чак толкова безсилен.
— Хайде — обърна се той към брат си, — ела да гледаме одирането.
Двамата братя се отправиха през дърветата към останалите от групата, където кучкарите вече се канеха да изкормят вълка. След като отстраняха стомаха, празнината щеше да бъде измита и напълнена със смес от овнешко и овесена каша. След това щяха да пуснат кучетата, за да се наядат до насита. Това щеше да бъде наградата им за успешния лов. Хората си подаваха едни на други мехове с вино и вече се бяха развеселили.
Робърт се отправи към дядо си. Мина покрай баща си с високо вдигната глава.
— Ще се оправи ли Скатах? — попита той и погледна кучката, която лижеше раните си.
— Тя е кораво момиче — отвърна след кратка пауза дядо му.
Робърт вдигна очи към него.
— Съжалявам, дядо — рече тихо той. — Трябваше да те изчакам.
Старият лорд само изсумтя.
Смъмрен, Робърт кимна и се отдалечи, за да се погрижи за коня си, който пасеше в храстите наблизо. Чу зад себе си гласа на дядо си:
— Но се обзалагам, че овчарите в Анандейл ще спят по-спокойно тази нощ.
Робърт пое юздите на коня и лицето му се озари в усмивка.
12
Яздеха по пътека, която водеше към малкия граничен град Бъргхам. Робърт се изправи на стремената, опитвайки се да зърне събиращите се тълпи. Дядо му беше начело на тяхната група заедно с граф Патрик от Дънбар, влиятелен богат аристократ, който беше участвал в разговорите в Търнбери преди четири години и в чието имение бяха отседнали през последните три нощи. Бащата на Робърт яздеше отзад с шестима рицари от Карик, а той и брат му оформяха ариергарда заедно с оръженосците и останалите членове на свитата. Отпред, на широко поле край една църква, бяха издигнати стотици шатри. От готварските гърнета се виеше дим, а мъжете стояха прави и разговаряха, докато слугите се грижеха за конете. Навсякъде наоколо цареше празнична атмосфера. Имаше дори група музиканти, които свиреха.
— Виждаш ли англичаните? — попита Едуард, който проследи погледа на Робърт и проточи врат. — Тук ли са вече?
— Твърде далеч сме — отвърна нетърпеливо Робърт, докато дядо му продължаваше да язди бавно напред, а копитата на конете жвакаха в прогизналата земя.
Постепенно гласовете и музиката започнаха да се чуват по-ясно, а миризмата на конски тор и дим от горящи дърва стана по-силна, докато накрая поеха през полето зад друга група пътници. Робърт оглеждаше мъжете, покрай които минаваха, а доста от тях обърнаха внимание на тяхната група. Не всички ги гледаха дружелюбно.
— Робърт!
Чул дядо си да го вика, Робърт се смъкна от седлото и поведе коня си към лорда, който беше спрял близо до редица шатри. Пое юздите на шарения жребец на дядо си и старият човек, премигвайки, слезе от седлото. Наблизо се раздаваха заповеди на висок глас, Робърт се обърна и видя група мъже, които прехвърляха пейки през стената на църквата.
— Събранието трябваше да се състои в църквата — обясни дядо му, наблюдавайки как носят пейките към средата на полето, където под сянката на клоните на един дъб беше издигната платформа. — Обаче покривът беше ударен от гръм.
Робърт премигна на слънчевата светлина и видя черна дупка отстрани на покрива, който отчасти беше хлътнал навътре.
— Може да е поличба — рече тихо Едуард, който се движеше отзад, хванал юздите на бялата кобила на баща си.
Дядо им, изглежда, не го чу. Обърна се на поздрава на един червенокос мъж със зачервено лице, който вървеше, накуцвайки, заедно с двама по-млади мъже.