Робърт ги позна.
— Това са сър Уолтър, графът на Ментийт, и синовете му — каза той на брат си. — Бяха в Търнбери, когато дядо замисли нападението срещу Галоуей.
Казвайки това, вниманието му беше привлечено от група, която вървеше през полето пред тях. Робърт се вгледа в издълженото, слабо лице на Джон Комън, когото беше видял за пръв път в Солсбъри. Плащът на лорда, поръбен с вълча кожа, беше украсен с три житни класа, избродирани на червен фон. Косата му се спускаше свободно върху раменете.
— Виж! Това е самият дявол.
Едуард се намръщи.
— Кой?
Робърт сниши глас, когато мъжете им пресякоха пътя.
— Това е лордът на Баденох, главатарят на Червените Комъни.
Зад лорда вървеше блед младеж с провиснала коса, горе-долу на неговата възраст. Приличаше на Комън и вероятно бяха роднини. Робърт предположи, че може да му е син.
— Мислех, че е по-висок — рече Едуард. — Кой е този с него?
Робърт проследи погледа на брат си и видя мъж с кестенява коса, изпъстрена с лунички кожа и напрегнат израз на лицето, който вървеше до Комън.
— Мисля, че това е лордът на Галоуей, Джон Балиол.
Балиол се огледа и за миг Робърт си помисли, че го е чул, но той беше твърде далеч, а освен това вниманието на лорда беше съсредоточено върху баща му и дядо му. Колебливата крачка на Балиол накара другите с него да се обърнат. За момент и двете групи спряха. Двамата представители на клана Брус престанаха да разговарят с графовете на Ментийт и Дънбар. Робърт забеляза в групата на Балиол млад мъж, който носеше кожена ризница с метални плочки и пика. Но не ризницата и оръжието привлякоха вниманието му, а по-скоро силната омраза, изписана върху лицето на мъжа. Гледаше право в баща му.
— Добре дошли, лордове! — се чу в този момент гласът на Джеймс Стюарт.
Главният стюард крачеше през тревата към лорда на Анандейл и графа на Карик. С него беше широкоплещест мъж с тонзура на главата и зачервено, потно лице. Беше Робърт Уишарт, епископът на Глазгоу. Робърт го беше срещал веднъж за кратко и беше малко поуплашен от едрия духовник.
Докато Балиол и Комън продължаваха да вървят към платформата, Робърт забеляза, че младият мъж с пиката плю в тревата, след което отмести изпълнения си с ненавист поглед от графа на Карик и последва лорда на Галоуей.
Джеймс Стюарт и лордът на Анандейл се поздравиха с прегръдка. Робърт забеляза, че главният стюард поздрави по-сърдечно баща му.
— Ваше преосвещенство — каза старият Брус и се наведе да целуне ръката на епископа на Глазгоу, — радвам се да ви видя.
— И то по такъв приятен повод! — съгласи се епископът. — Най-после след голямата трагедия, сполетяла нашето кралство, тронът му отново ще бъде зает. Добре е, че нашата нова кралица носи същото име като една от най-скъпите ни светици. Да пожелаем попътен вятър на младата Маргарет към нашите брегове.
Робърт забеляза как лицето на баща му се изопна при тези думи. Изведнъж се сети какво означаваше този ден за него. На предсказанието, за което баща му си беше мечтал, щеше да бъде сложен край. Скоро Маргарет щеше да седне на трона на Шотландия и да сложи началото на нова династия, която да отдалечи клана Брус от техните претенции. В същия момент си даде сметка, че това означаваше загуба и за него. Изведнъж в паметта му изплува образът на Афраиг, която разкъсва на парчета мрежата, изплетена за баща му, и се запита дали това по някакъв начин не се беше отразило на събитията. После отекнаха тръби и той се обърна заедно с другите, за да види как през полето преминава внушителна процесия с развети разноцветни знамена над редиците на ездачите. Бяха дошли англичаните.
Начело беше Джон де Варен, граф на Съри и внук на легендарния Уилям Маршъл, един от най-великите рицари, които Англия бе имала някога. На самия Варен битките не му бяха чужди и на шестдесет години той беше ветеран в много военни кампании при Хенри III и сина му Едуард. Графът се беше сражавал по време на бунта на Симон де Монфор и в кървавата война на Едуард в Уелс и беше станал един от най-изтъкнатите командири на краля. Славата му се носеше отдавна и Робърт гледаше с голямо уважение широкоплещестия граф с прошарена, остра коса, яздещ величествено грамадния си, черен боен кон. Беше облечен в богато обшит със синя коприна златист плащ, заметнат откъм едното рамо, за да разкрива проблясващата изпод туниката броня и широкия му меч с позлатена дръжка.
Зад графа яздеше едър мъж с виолетова роба, който макар да беше двадесетина години по-млад, имаше почти същата внушителна репутация. Антъни Бек, епископът на Дърам, беше започнал забележителната си кариера на свещеник, след като беше завършил Оксфордския университет. Завърнал се с крал Едуард от Светите земи, той беше назначен за управител на лондонския Тауър, а после и за епископ на Дърам, чийто диоцез представляваше най-северната отбранителна линия на Англия.