— Твърде млад си за нея.
Робърт спря.
— Ако станеш крал, аз ще бъда наследник на трона. Това право не се определя от възрастта. Защо тя да има значение за истината?
Лордът на Анандейл се обърна, сбръчканото му лице се промени, ядът беше заменен от изненада.
— Ела. — Той се огледа и видя бащата на Робърт да приближава с неговите рицари и Едуард. — Докарай конете. Ние ще дойдем по-късно — каза той на графа и преди графът да успее да отговори, лордът поведе Робърт през двора на църквата.
Когато минаха между сградите и излязоха на открито, Робърт разбра, че дядо му го води към хълма Мот. Заедно се изкачиха по склона до оградения му с корона от дървета връх. Слънцето залязваше и скоро щеше да се стъмни. От град Скун, отвъд границите на абатството, в студения въздух се носеше пушек. Когато стигнаха върха, от устата им излизаше пара. В центъра на кръга от дървета от земята се издигаше каменен постамент. Когато Робърт го видя, веднага се сети, че точно тук щеше да бъде поставен Камъкът на съдбата в деня на коронацията. Загледа се в постамента, поразен от тържествеността, която се усещаше в това място.
Дори след всичко, случило се след смъртта на Девата, той си даде сметка, че беше гледал на претенцията на дядо си като на нещо далечно и нереално. Сега, сред атмосферата, която излъчваше това място, където от незапомнени времена са били коронясвани кралете на Шотландия, усети голямата тежест на тази истина да се стоварва върху плещите му. Това не бяха просто думи, претенции и контрапретенции — беше нещо също толкова реално и солидно, колкото и самият камък. Спомни си за дървото, за което толкова сериозно му беше говорил дядо му при пристигането в Лохмейбън. За дървото, чиито корени се простираха в миналото. Мъже, чиято кръв течеше във вените му, са изкачвали този хълм тъкмо до това място. Там, където стоеше, отекваха стъпките на неговите прадеди. Робърт ги усещаше навсякъде около него сред настъпващите сенки — призраците на историята. Кралете на миналото.
Сред последните остатъци на отмиращата светлина дядо му се обърна към него.
Военният съвет приключи и писмата на предизвикателството бяха разменени. Вече нямаше да има думи. Сега само мечовете щяха да говорят и да дават израз на това, което мислят, върху плътта на противника.
Една по една трите войски на кралската армия напуснаха сигурността на градските стени и продължиха да яздят след командирите си. В утринното небе се гонеха бели облаци и хвърляха огромни сенки над тревистите хълмове около град Луис. По главите на кавалеристите и конете им и върху следващите ги пешаци се сипеха цветовете на глога. Слънчевата светлина ту проблясваше, ту се скриваше, отразявайки се от върховете на копията и броните. Мъжете яздеха нагоре по склона с развети знамена, оставяйки града под себе си. Известно време продължиха да виждат как кулата на замъка се извисява на тревясалия хълм. Оттатък възвишението земята се спускаше в долината, прорязана от реката. Отпред, сега вече по-близо, бяха мъжете, които трябваше да срещнат.
Врагът се беше разположил на около половин миля в три формации по склона на хълма. Имаха преимуществото да са на по-високото, а теренът зад тях беше осеян с дървета. Отпред, в центъра на един отряд, беше издигнато знаме, половината бяло, а другата половина — червено. Беше разрязано по средата — сполучлив израз на разделението в кралството, довело тези мъже, някога съюзници и другари, сред покритите с облаци английски хълмове. Рицарите от кралската армия, излезли от Луис на конете си, се бяха вторачили в това знаме като стрелци в целта си. Цялото им внимание беше погълнато от развяващото се в далечината парче плат, обект на толкова много омраза и причината да са тук: герба на Симон де Монфор, графа на Лестър.
Сър Робърт Брус, лорд на Анандейл, шериф на Къмбърланд и губернатор на Карлайл, наблюдаваше как неподвижните вражески редици се приближават с всяка стъпка на коня му. Хората му яздеха около него, всичко на всичко единадесет копиеносци и един мъж, който да носи знамето. Подрънкването на юздите отекваше в ушите на сър Брус и се извисяваше над тътена от движението на трите хиляди бойци, сред които беше и той, предвождани от краля на Англия. Отвъд обкръжението на рицарите му бяха неговите съотечественици, които като него бяха преминали границата след призива на крал Хенри да му се отплатят за английските си земи. Сред тях бяха Джон Балиол, лорд на замъка Барнард, и Джон Комън от Баденох. И двамата бяха около петдесетте, десетина години по-стари от него, с прошарени коси и заформящи се шкембета, но готови да се бият заедно с хората си. Разделението между двете армии беше засегнало дори фамилиите. Докато Джон Комън беше тук да служи на краля, друг клон на фамилията му, Комъните от Килбрайд, бяха с бунтовниците. Биейки се за Симон де Монфор, те очевидно се надяваха да се сдобият с част от славата, на която вече се радваха по-влиятелните клонове на Червените и на Черните Комъни.