След пристигането си в Англия Брус за пръв път се намираше толкова близо до Комън. До този момент двамата мъже гледаха да са далеч един от друг. Враждебността им беше стаена и те не я показваха. Бяха изминали едва седем години, откакто Комъните отвлякоха крал Александър в опит да установят контрол над Шотландия. Въпреки факта, че след това Александър беше върнат на трона и беше договорено примирие, изминалото време не беше достатъчно за Брус, за да забрави предателството им срещу младия крал, на когото гледаше като на син. Червените Комъни също не можеха да забравят, че по време на кризата Брус беше подкрепил техните врагове и стана главната причина за връщането на Александър на трона, с което за малко да унищожи фамилията им.
Така притеснен и нащрек, лордът на Анандейл яздеше коня по хълмовете, давайки си сметка, че близостта на неговия враг може да се окаже по-опасна от противника, заел позиция по-нагоре. Някое заблудено копие в гърба му. Някоя случайно изстреляна стрела. Подобно нещо би било в противоречие със законите на рицарството, защото благородниците не убиват умишлено благородници дори в битка. Обаче във вените на Комъните въпреки високото им положение течеше малко благородна кръв.
Чул звука на рог, Брус погледна напред, където знамето на крал Хенри показваше, че той се намира на левия фланг на кралската армия. Предните редици на кралската рота забавяха ход. Брус дръпна юздите на коня и хората му се събраха около него. През гората от пики можа да види още две формации, разпрострели се по-нататък по склона на хълма. Тази в центъра се командваше от брата на Хенри, графа на Корнуол, а десният фланг — от сина на краля. Едуард се виждаше дори и от това разстояние, флагът му в червено и златисто не можеше да бъде сбъркан с друг. Беше се върнал от Франция преди година начело на голям отряд френски благородници с намерение да освободи земите си в Уелс от Луелин ап Грифит. Вместо това беше въвлечен в конфликт между баща му и кръстника му, ескалирал до немислимото. Гражданска война.
В продължение на шест месеца Едуард беше преследвал Монфор и привържениците му из кралството и в Уелс, принуден да се справя с предизвикателството на планините и преследван от заплахата от Луелин. Брус, на служба при краля още от началото на годината, помогнал за победата над силите на Монфор при Нортхамптън, беше слушал много за подвизите на Едуард. Въпреки че имаше някои резерви заради буйния и агресивен характер на младия човек, той беше впечатлен. Никога не беше виждал някой да е така самоуверен преди битка. Крал Хенри беше наредил при атаката един от бароните му да води левия фланг, а графът на Корнуол беше избрал най-големия си син да ръководи настъплението на центъра. Обаче Едуард водеше лично хората си. Граф Лестър може и да имаше предимството, че се намира на по-високото, но това беше всичко. Кралската армия, наброяваща десет хиляди души, превъзхождаше повече от два пъти силите на бунтовниците. Монфор беше на средна възраст и никога не беше участвал в решаваща битка. Едуард беше на двадесет и пет години, изпълнен с решителност и младежко чувство за безсмъртие, подхранвано от участие във френски бойни турнири през цялото лято.
И двете страни бяха с опънати ремъци на щитовете и наложени шлемове върху платнените шапки.
Бяха притегнали стремената и коланите на конете. Рицарите взеха пиките си от оръженосците и ги стискаха здраво. Пиките нямаха приспособления за намаляване на пробивната сила на удара, нито тъпи върхове. Бяха пики за война. Зад първите редици на кралската кавалерия по-малките отряди, сред които беше и Брус, се подготвиха, но още не бяха наложили шлемовете си. Те щяха да бъдат част от втората вълна. Зад тях пехотинците покриваха склоновете с гора от копия и мечове. Тяхното участие все още тепърва предстоеше. Първи щяха да бъдат рицарите.
От редиците на Хенри рогът отново прозвуча, последван в отговор от по-плътен зов, идващ от вражеските редици. Два звяра ревяха един срещу друг през зелените хълмове. Рицарите на кралската армия потеглиха. Тръгнаха бавно, яздейки коляно до коляно. Горе на склона на хълма силите на Монфор останаха неподвижни. Държаха здраво юздите на конете си. Тези мъже бяха с белите кръстове на кръстоносци — знак, че тяхната кауза е свята, както твърдеше водачът им. Роялистите се бяха навели напред върху седлата, за да помогнат на бойните си коне, които се изкачваха нагоре по склона. Бавният ход премина в тръс, звънците по пищните конски покривала дрънчаха. Когато наближиха противника, разстоянията между трите отряда станаха по-видими. Левият фланг на Хенри се насочи срещу десния на Монфор, центърът срещу центъра. Силите на Монфор продължиха да изчакват. Откъм роялистите се чуха бойни викове — деряха гърлата си. Това бяха дивашки звуци, издавани от хора, които знаеха, че тази атака може да им е последна. От тръс конете преминаха в галоп и земята започна да трепери. За да запази колкото може повече сили за битката, Монфор хвърли в атака кавалерията си в последния момент. Рицарите му пришпориха бойните коне и полетяха надолу по хълма, за да посрещнат приближаващата се войска. Конете нанасяха бели рани на тревата, когато копитата им остъргваха варовика под нея. Пиките бяха свалени надолу и насочени срещу противника. Стотици тонове стомана и мускули се понесоха едни срещу други.