Армиите се сблъскаха. Лордът на Анандейл, който наблюдаваше заедно с останалите воини от фланга на краля, знаеше колко ужасна е атаката на английската кавалерия. Трошаха се пики, коне се изправяха на задни крака, мъже падаха от седлата. Навсякъде се лееше кръв, под железните върхове, които пробиваха броните, в плътта се отваряха рани. Стремежът беше противникът да бъде свален от седлото, ранен или пленен, защото от труповете не можеше да се получи голям откуп. В бъркотията, настъпила при атаката, смъртта беше като курва, която не се интересува кого ще завлече в мрака — опитен рицар или млад ерген.
Отрядът на Едуард се вряза в левия фланг на врага, както юмрук пронизва пергамент, и отвори големи дупки в редиците му. Пиките, изиграли ролята си или вече пречупени, бяха захвърлени настрана. Когато редиците се сгъстиха, хората извадиха мечове и започнаха да се колят едни други. Трясъкът на стомана върху щитове и крясъците на мъже и коне се сляха в дива какофония. Паднаха още рицари. Онези, които бяха съборени от конете, се мъчеха да свалят другите, които все още се крепяха на седлата, повличаха ги в мелето отдолу. Там, долу, от ръцете се избиваха мечове и се вадеха кинжали. Хората се биеха плътно едни до други и с още по-голямо ожесточение. Така притиснати, изоставиха всякакви представи за рицарство. Оръжията мушкаха и сечаха, търсеха пролуки в отбраната. Под копитата се трошаха ръце и пръсти, пречупваха се гръбнаци, пробиваха се слабини.
В центъра на мелето се усещаше силна миризма на кръв, докато отрядът на Едуард напредваше срещу бунтовниците. Половината от хората му се вкопчиха в жестока схватка с левия им фланг, а останалите се опитваха да го обкръжат. Хората на Монфор се биеха отчаяно, но скоро бяха заобиколени от всички страни. Конете на онези, които все още се държаха на седлата, бяха атакувани и животните се сгромолясваха с прерязани с нож сухожилия на задните крака. Хората на Едуард надаваха бойния вик, който беше събрал под знамето му толкова много амбициозни ергени, като се започне от рицарските турнири във Франция и се стигне до войната в Уелс. Под натиска на хората на Едуард противниковите редици започнаха бавно, но видимо да се разкъсват. Роговете затръбиха окуражително, когато младият лорд и рицарите му се врязаха дълбоко в разпокъсания ляв фланг на армията на Монфор.
Другите две формации на кралските войски водеха срещу центъра и десния фланг на Монфор по-статична и не толкова яростна битка. Там бунтовниците бяха загубили по-малко сили при първоначалния сблъсък и благодарение на по-изгодната си позиция бяха изморили кралските сили, които трябваше да ги атакуват нагоре по склона. Самият Монфор заедно с опитните си рицари се намираше в центъра срещу графа на Корнуол. Синът на графа на Корнуол беше повел хората си в не толкова устремна атака и в критичния момент на сблъсъка редиците им се разпокъсаха. За разлика от тях Монфор успя да задържи своите хора плътно едни до други и така издигна непробиваема преграда, в която рицарите на Корнуол се разбиха като вълни в скали. Така битката за центъра се беше разпростряла по склона на хълма. Силите на Корнуол на няколко пъти се опитаха да обкръжат бунтовниците, но роговете на Монфор сигнализираха на стрелците му да отблъснат рицарите с дъжд от стрели, които ги заслепиха и объркаха.