Чу се вик: „Отстъпление! Отстъпление!“
Крал Хенри и рицарите му побягнаха първи. Червеното кралско знаме се влачеше след краля, докато той пришпорваше бойния си кон надолу по склона обратно към Луис. Отстъплението се превърна в хаотично бягство. Лордът на Анандейл беше повлечен от останалите и понесен надолу по хълма сред всеобщата бъркотия. Един мъж падна пред него, след като конят му се сгромоляса сред облак прах. Брус сръга коня си и го прескочи. Подкованите копита се удариха силно във варовика, като се стовари от другата страна. Знаменосецът му яздеше до него, а някои от хората му го следваха отблизо. Успя да ги зърне за миг през процепите на шлема. Навсякъде другаде цареше пълно безредие. Кралската пехота се беше разпръснала по склона пред рицарите.
Навсякъде из град Луис горяха факли. Пламъците се издигаха в нощта като завеса от лютив пушек, която се носеше над покривите. Около една сграда недалеч от замъка, оградена със собствена ограда, факлите бяха като съзвездие в сгъстяващия се наоколо мрак.
В килия в приората Луис чакаха четирима мъже. Един седеше върху единствения сламеник в стаята, хванал главата си с ръце, друг се беше подпрял на стената до вратата, притворил очи, а трети седеше на пода с прибрани до гърдите колене. Четвъртият стоеше до прозореца и гледаше навън над тъмните очертания на външните постройки на приората към трепкащите огньове, които осветяваха струпалите се там мъже.
Брус чуваше как из въздуха се носи болезненото цвилене на коне, ранени твърде тежко в битката, за да бъдат спасени, и затова изоставени. Над тези жални стонове се извисяваха радостни смехове и песни. Хората на Монфор бързаха да отпразнуват победата си. Брус ги виждаше през решетъчния прозорец на килията. Огледа се наоколо, чул някой да подсмърча. Джон Комън стоеше до вратата все още със затворени очи, а Балиол продължаваше да държи главата си с ръце. Брус предположи, че подсмърчането беше дошло от третия човек, сгушил се на пода. Оръженосецът нямаше повече от осемнадесет години. Не беше много по-млад от най-големия му син, останал в Шотландия. Очите му проблясваха в мрака, пълни със сълзи. Брус изпъшка и погледна към Балиол, който беше господар на оръженосеца, но той не вдигна глава. След малко пак се обърна към прозореца, тъй като не желаеше да успокоява човека на някой друг. Освен това нямаше какво да му каже, защото каква утеха можеше да предложи на човек, като се има предвид, изправен пред плен и поражение?
Часове преди това, след като битката по хълмовете се превърна в паническо бягство, войската на крал Хенри се скри в двора на манастира, където кралят беше построил лагера си след пристигането в Луис. Останалата част от кавалерията също успя да се прибере в града, но беше разквартирувана другаде. Пехотата нямаше този късмет. Неспособна да отстъпва така бързо, както рицарите, тя стана лесна плячка на преследващите я войници на Монфор. Гибелта им, макар и жестока, поне беше настъпила бързо. За Брус унижението от пленничеството и очакването друг да реши съдбата му беше по-лошата участ. В битката един мъж имаше избор как да се бие и как да умре — все още беше свободен. Тук Брус беше лишен от всякакъв избор. Ненавиждаше невъзможността да държи съдбата си в своите ръце повече от смъртта на плътта.
Скоро след като кралят и хората му се барикадираха в двора на манастира, войската на Монфор нахлу в града. Манастирът беше обкръжен и Монфор извади отпред на показ някои от пленените на бойното поле, сред които беше и графът на Корнуол. Очевидно изпита удоволствие да изкрещи на крал Хенри, че страхливият му брат е избягал от полесражението и се крие в една вятърна мелница. После заплаши да убие графа пред манастира, ако кралят откаже да се съгласи с условията на капитулацията. Подобна заплаха изглеждаше невероятна, тъй като от почти два века в Англия не беше екзекутиран граф и това щеше да бъде в противоречие с приетите правила за водене на война. Обаче за Монфор тази битка не беше обикновена. Той водеше война срещу краля и се опитваше да установи контрол над кралството. Поиска Хенри да се остави на неговата милост и да се съгласи вместо него да управлява съвет от лордове. Само формално щеше да се нарича крал, но иначе щеше да бъде лишен от власт и да бъде под контрола на този съвет.