Накрая въпреки протестите шотландските големци бяха принудени да отстъпят поради силното желание да бъде сложен край на несигурността в кралството. Управителите отстъпиха контрола на кралските твърдини, а настойниците бяха принудени да се откажат от постовете си, след което Едуард ги преназначи, прибавяйки към тях и един английски представител. Обаче сред всичките условия имаше едно, от което настойниците отказаха да отстъпят. То беше, че бъдещето на шотландската независимост трябва да се гарантира от съгласието на Едуард, че ще действа като сюзерен само докато бъде избран нов крал. В срок от два месеца след коронацията той трябваше да върне контрола над кралските крепости, да предаде властта на краля на Шотландия и след това да няма повече искания. Едуард се съгласи, слагайки печата си под споразумението, а след това обяви пред смълчаните големци, че е справедлив човек и ще последва едно безпристрастно изслушване. Това означаваше, че на всички потенциални претенденти ще бъде позволено да изложат доводите си за трона.
Облечен в пищно ярко облекло, Робърт, който седмица преди това беше пристигнал с голяма свита в Бъруик, прекоси подиума, за да коленичи пред английския крал.
Гласът на епископ Бек прогърмя отново в залата на Норам:
— Сър Флорънс, граф на Холандия, ще приемете ли решението на прославения крал на Англия, Едуард, херцог на Гаскония, лорд на Ирландия, завоевател на Уелс и сюзерен на Шотландия? И ще се съгласите ли пред всички присъстващи, че той има законното право да прецени доводите ви за правото ви върху трона на това кралство?
Ярко облеченият граф се поклони ниско пред трона и подобно на деветимата мъже преди него отговори утвърдително. Сега от лявата страна на подиума бяха останали да чакат само още трима души.
Беше ред на Джон Комън да прекоси подиума до трона. Когато лордът на Баденох коленичи, Робърт забеляза, че не склони толкова ниско глава, колкото другите. Всъщност скованото тяло на лорда, изглежда, почти не се наведе. Робърт усети мушване в ребрата и погледна брат си. Едуард кимна към редицата мъже, застанали до тях, където стоеше блед младеж с провиснала черна коса. Беше най-големият син и наследник на Джон Комън, който носеше името на лорда. Робърт го беше виждал няколко пъти от събранието в Бъргхам преди година, макар никога да не бяха разговаряли. Младежът гледаше втренчено как беше коленичил баща му и бузите му се зачервиха. В изражението му личеше гордост.
— Наистина ли си мисли, че баща му има шанс да бъде избран? — прошепна Едуард.
— Сигурно знае, че няма — тихо каза в отговор Робърт. — Комън дори не е много настоятелен в претенциите си. Той иска Балиол да бъде крал. Дядо смята, че просто желае името му само формално да бъде в списъка на претендентите.
Младият Джон се огледа наоколо и гордото му изражение се замени с открита неприязън, когато срещна погледите на братята Брус.
Робърт насочи вниманието си върху мъжете, събрали се от дясната страна на краля, към които сега се бяха присъединили графът на Холандия и Джон Комън. Като Комън, повечето не вярваха, че претенциите им са достатъчно основателни, за да им осигурят трона. Въпреки уверението на краля в безпристрастно изслушване всички знаеха, че на практика в състезанието участват само двама души. Тези двама трябваше последни да пристъпят напред, за да се преклонят пред властта на краля. Пръв пристъпи Джон Балиол, нетърпелив и засмян.
— Ако се наведе още малко, ще се пречупи — прошепна Едуард.
Следващият беше лордът на Анандейл и сега беше ред на Робърт да почувства как се изпълва с гордост. Дядо му коленичи бавно, с болезнено изражение на лицето. Огромното му тяло протестираше заради неудобното положение, в което беше принудено да застане. Но дори и когато се поклони, лордът не загуби и частица от авторитета си.
Робърт се вгледа внимателно в английския крал, докато епископ Бек се обръщаше към дядо му. Не откри почти никакви емоции в тези сиви очи, с изключение може би на сдържана тъга, но може и така да му се беше сторило, защото новината за смъртта на кралица Елинор беше дошла преди пристигането на краля. Всички бяха научили как Едуард беше заповядал зидари да издигнат паметни кръстове, с които да отбележат местата, където тялото на жена му беше почивало по време на процесията от Линкълн до Лондон. Робърт си беше представил как тези каменни стълбове на скръбта са осеяли провинцията на Англия. Беше чувал много за краля — за храбростта му като кръстоносец, за уменията и безстрашието му като воин, за лукавството му като държавник и за страстта му по време на лов и турнири. Беше изненадан от студеното и заплашително държане на Едуард, защото то влизаше в странно противоречие с възхищението, с което баща му винаги говореше за него.