Робърт наближи подиума, като продължаваше да гледа Ева, когато чу, че някой го вика. Обърна се и видя майка си. Гарваново черната коса на лейди Марджори, изпъстрена тук-там със сребърни нишки, се подаваше изпод воала от синя коприна, който беше в тон с роклята й. Изправена и красива, на Робърт тя му приличаше на кралица. Едва когато я приближи, забеляза сенките около очите й и опънатата върху скулите кожа. Давайки си сметка, че дядо му не е единственият, на когото бе дотегнало това изслушване, той се почувства засрамен, че се беше сещал малко за нея през тези месеци. Погледна баща си горе на подиума. Графът държеше чаша в ръка. Лицето му — в сянка поради трепкащата светлина на факлите — беше намръщено и мрачно. Робърт се съмняваше, че с този човек е лесно да се живее.
— Сине — каза графинята и огледа със задоволство високата фигура на Робърт, облечен в черно трико и закопчана туника, — толкова си красив.
Някой се изкиска, Робърт се обърна и видя една от сестрите си да наднича зад полите на графинята. Беше най-малката, Матилда. Като продължаваше да се смее, тя изтича към мястото, където останалите му сестри седяха заедно с гувернантката си. Не можеше да повярва колко много са се променили, откакто ги видя за последен път. Мери беше буйно седемгодишно дете, което очевидно непрекъснато правеше пакости — както Едуард. Деветгодишната къдрокоса Кристин беше сериозна и разумна, а Изабел беше горда млада жена. Искаше му се и другите му братя да могат да присъстват на пира тази вечер, но Нийл и Томас бяха на обучение в Антрим, следвайки неговите стъпки, а Александър щеше да става свещеник. Говореше се, че ще замине за Кеймбридж, за да учи богословие.
— Още не съм те виждала да танцуваш — продължи графинята и сложи ръка на сгорещената му буза.
— Рано е — отвърна Робърт, като продължаваше да не сваля очи от подиума.
Лейди Марджори го погледна заговорнически.
— Покани я — прошепна тя, преди да се смеси с тълпата.
Почувствал се неловко от проницателността на майка си, Робърт изкачи стъпалата на подиума, извисявайки се над главите на присъстващите. Отиде при масата с разпръснати по нея остатъци от угощението, мина покрай замисления си баща и се отправи към дядо си и граф Мар. Там беше и графът на Атъл, сър Джон със съпругата си — по-голямата дъщеря на граф Доналд, облечена в червено като сестра си. Робърт приближи мъжете, като се стараеше да не обръща внимание на червеното, което заплашваше да запълни целия му кръгозор. Отвори уста с надеждата от нея да излезе нещо що-годе прилично, но дядо му го изпревари.
— А, Робърт, тъкмо говорехме за теб — каза той.
Лицето на лорда беше на петна, а по ноздрите му се виждаше мрежа от мънички червени вени.
— Така е — обади се Джон от Атъл — Дядо ти ни разказваше за подвизите ти по време на днешния лов. — Енергичният млад граф се наведе, усмихвайки се към Робърт, и един кичур от косата му падна над окото. — Чувам, че ти си нанесъл фаталния удар. Съжалявам, че пропуснах.
— Елен с шестнадесет разклонения на рогата — каза лорд Анандейл, облегна се с доволна въздишка и вдигна бокала си. — Най-добрият и последен за сезона.
Робърт не можеше да се сдържи повече. Очите му погледнаха бързо червеното петно, което изпълваше периферното му зрение. Срещна погледа на Ева. Тя също се усмихваше, но беше по-сдържана, усмивката й беше по-изпитателна, отколкото на мъжете, като че ли все още го преценяваше и тепърва предстоеше да бъде впечатлена. Очите й бяха малко по-бледосини от неговите. Цветът на пролетно небе, реши той.
— Ева…
Тя се обърна. Една от по-малките й сестри, слабо момиче, чиято коса беше по-скоро кестенява, отколкото тъмноруса, изкачи колебливо стъпалата.
— Да, Изабел?
— Ще танцуваш ли с мен?
След като стисна леко рамото на баща си, Ева слезе грациозно по стъпалата на подиума, хванала сестра си за ръка. Хвърли бърз поглед назад към Робърт, преди да изчезне в тълпата, оставяйки мъничка червена следа в очите му.