Робърт спря, загледан във водата.
До него Ева трепереше в студения въздух, хванала раменете си с ръце.
Робърт знаеше какво трябва да направи, знаеше дори какво тя иска той да направи, но продължаваше да вижда изкривеното от гримаса лице на баща си и да чува отровните му думи. След малко почувства нещо да докосва ръката му. Бяха пръстите на Ева. Вмъкваха се между неговите. Някъде в гората се чу крясък на бухал. Сърцето на Робърт започна да бие по-бързо, а дъхът му взе да излиза на облаци от устата. Образът на баща му започна да избледнява, изместен от усещането, което предизвикваше ръката на Ева в неговата ръка. Той чувстваше пулса й, бърз като неговия. Обърна се към нея, за да прогони окончателно измъчващите го мисли, и потърси устните й със своите. Отначало тя сякаш се вцепени, явно изненадана от нетърпението му, но после се отпусна и се притисна плътно в него. Устните й имаха вкус на вино.
Чул далечно бумтене, Робърт предположи, че е от кръвта, която пулсираше в главата му, но когато звукът стана по-силен, разбра, че е тропот на копита. Може би от три или четири коня. Отдръпна се от Ева.
— Да не би да идват още гости? — прошепна тя. Мокрите й устни лъснаха на лунната светлина.
Видът им го накара неволно да потръпне и когато заговори, гласът му беше дрезгав от обзелото го напрежение:
— Не. — Той се прокашля. — Всички са тук. — Робърт се поколеба. Искаше да остане тук навън с нея, но този тропот на копита отвличаше вниманието му. Беше късно за пътуване. — Ела. — Той я хвана за ръката и я поведе обратно към дърветата, оставяйки зад гърбовете им смълчаното, спокойно езеро.
Когато приближиха оградата, Робърт си даде сметка, че вече не чува гайдите. След като мина през портата, чу откъм залата да се говори на висок глас. Ускори крачка, а Ева почти се затича до него, хванала роклята със свободната си ръка. В двора имаше коне и миришеше на пресен конски тор. Робърт се отправи към залата, чиито врати бяха широко отворени. Видя скупчили се там хора. От тълпата изскочи Едуард. Забеляза Робърт и тръгна към него. Робърт никога не беше виждал по-малкия си брат толкова сериозен.
— Какво има?
— Съобщиха, че Джон Балиол ще бъде крал.
20
Робърт вървеше с наведена глава по сенчестата пътека през гората с пръсти, втъкнати в колана. Вятърът разклащаше голите клони на дърветата и разпиляваше сухите листа около краката му. Неговото любимо пале Уатах, от последното котило на Скатах, ги гонеше, като непрекъснато се въртеше наоколо и оголваше зъби срещу тях. Обикновено лудориите на младата кучка го забавляваха, но днес той почти не я забелязваше. Беше вглъбен в налегналите го мисли и настроението му беше мрачно като ноемврийския следобед.
От пиршеството измина седмица, а атмосферата в Лохмейбън не беше по-различна от момента, в който дойде новината. Много от тези, които подкрепяха дядо му по време на изслушването, след това се извиниха и си тръгнаха, дистанцирайки се, сякаш кланът беше прихванал някаква болест, която можеше да е заразна. Робърт разбираше, че е несправедливо да мисли така, защото графовете Мар, Атъл и Дънбар съвсем ясно показаха, че са изумени и ядосани от решението на английския крал. Обаче през последните седем дни в замъка беше необичайно тихо и не можеше да се отрече, че като противници на новия крал на Шотландия положението на клана им в кралството сега ставаше много несигурно.
Бащата и майката на Робърт бяха останали в Лохмейбън, макар че присъствието на начумерения граф не помагаше за намаляване на напрежението. Старият лорд прекара повечето от седмицата в покоите си и излизаше от там само за да се моли в параклиса. Преди две нощи Робърт беше заварил дядо си коленичил пред запалените свещи на олтара да повтаря многократно една пламенна молитва, а от устата му се носеше дъх на вино. „Проклятието“, беше простенал той, когато Робърт му беше помогнал да се изправи на крака. „Ние трябва да се покаем.“