Робърт се държеше настрани, като прекарваше дните си в разходки из гората и избягваше дори брат си. В околността на Лохмейбън беше спокойно, след като ловният сезон приключи. Есенните дъждове бяха заличили пътеките, проправени от конете и хората, и всичко отново принадлежеше на гората. През последните дванадесет месеца животът му бе взел много по-вълнуваща насока. Чиракуването му в Антрим, обучението в Търнбери, пътят към рицарството, който беше поел от прага на дядовия си дом — всичко това коренно се промени и взе много по-перспективна насока — много по-внушителна, отколкото си беше представял. Тронът на Шотландия. Сега знаеше, че това, което предстои, не е нищо друго освен мираж, нещо блещукащо и измамно. Пътят пред него беше свършил в мрак и несигурност. Той можеше още да е наследник на богатствата на фамилията, но какво щеше да стане с тях при един враг на трона и Комъните, издигнати на още по-високи постове? Дали щяха да бъдат запазени Анандейл и Карик и дали Балиол щеше да си отмъсти на хората, нахлули в неговите земи преди шест години? Чуха, че неотдавна лордът назначил Дънегол Макдуъл за капитан на армията на Галоуей. Робърт знаеше, че бащата на Макдуъл беше убит от баща му при нападението на Буитъл и нямаше съмнение, че хората от Галоуей таят от дълго време желанието за отмъщение. Вярно е, че ако се стигнеше дотам, семейството му имаше богати имения в Англия, но това беше слаба утеха след решението на крал Едуард. Може би трябваше да се оттеглят в земите си в Ирландия? Ала това щеше да заприлича много на поражение и Робърт го отхвърли от мислите си, когато излезе от края на гората.
Пред него се разкри гледка, в която замъкът Лохмейбън заедно с издигащата се от насипа кула заемаше централно положение на фона на града. Стратегически разположен между две езера, градът представляваше своеобразен подстъп към Западна Шотландия. Разнасян от покривите от силния вятър, пушекът се стелеше на талази над замъка. Беше късен следобед и от миризмата на готвено, която идваше откъм града, стомахът на Робърт се сви. Той подсвирна на Уатах, която гонеше ято кресливи врани, и се отправи към южната порта в градската крепостна стена. Беше по-бързо да мине през селището, отколкото да го заобиколи. Стражите го поздравиха, но без обичайните шеги и разговори. Отминавайки, Робърт усети върху гърба си погледите им, тревожни и питащи.
Наближаваше площада, пълен с търговци след приключилия пазар, когато близо до стъпалата на църквата забеляза позната фигура. Беше дядо му. Бялата му коса, наподобяваща грива, беше скрита под шапка, а той самият беше болезнено прегърбен, сякаш раменете му прекалено натежаваха на гръбнака. Лордът разговаряше с някого и тъкмо втората фигура привлече вниманието на Робърт. Беше стара жена с изцапано, кафяво наметало, подпряна на чепата тояга. Тя не беше много близо до него, но можа да види ясно лицето й.
Афраиг.
За него това беше голяма изненада. Сякаш част от детството му се промъкна в един ъгъл от живота му като голям и го изпълни с отдавна забравени спомени и чувства. Робърт се намираше твърде далеч, за да чуе какво си говорят, но израженията им бяха напрегнати. Като че ли се караха. Вятърът смъкна качулката на Афраиг и откри косата й, сега повече бяла, отколкото черна. Робърт мина през групите търговци, които прибираха стоките си, покрай коне и каруци. Видя как дядо му отметна назад глава и погледна небето. После старият човек кимна. Афраиг вдигна ръка към лицето му и докосна бузата с фамилиарен и нежен жест, който изненада и смути Робърт. После се отдалечи, подпирайки се на тоягата си, а след малко изчезна зад църквата. Робърт последва дядо си. Старият човек вървеше към портата, която водеше към замъка. Преди да успее да го настигне, някой се изпречи на пътя му. Беше един от васалите на дядо му, рицар от едно близко имение.
— Господарю Робърт — поздрави той, — от няколко дни се каня да поискам лордът да ме приеме. Искам да му изкажа съжалението си, че не беше избран за наш крал. Надявам се сър Робърт да ме извини за закъснението ми, но заради разразилите се неотдавна бури бях много зает да се боря с наводнения и какви ли не други…
— Ще предам съжаленията ти — прекъсна го Робърт и го подмина.
Когато стигна отсрещната страна на пазара, спря, тъй като забеляза, че дядо му беше изчезнал, и после бързо затича към църквата. Зави зад стената на сградата, навлезе в малък лабиринт от улички и се огледа за Афраиг. Обаче след няколко минути напразно търсене се обърна и се отправи обратно по пътя, по който беше дошъл към замъка.