Тъкмо прекосяваше двора, когато чу някакви гласове от горния етаж, където бяха покоите за гости. Разпозна дрезгавия глас на дядо си, а после и резките отговори на баща си и се приближи към вратата. Когато стигна до нея, тя се отвори и оттам излязоха две млади слугини, понесли кошове с пране. Отстъпиха, за да му сторят път, и любезно се поклониха. Робърт усети някаква неприятна миризма и забеляза кървави петна по един от чаршафите, след което влезе вътре и се отправи по стълбите към втория етаж. Спря в коридора пред стаята на родителите си. Гласовете на баща му и дядо му се чуваха ясно през вратата.
— Не мога да повярвам, че си се вслушал в думите на онази стара вещица! Ти си голям глупак! — Гласът на графа трепереше от яд. — Останка от миналото, който все още вярва в заклинания и магии като някоя бабичка, която не знае нищо друго! Нищо чудно, че крал Едуард избра онзи кучи син Балиол пред теб!
— Доколкото си спомням, някога и ти вярваше.
— Бях пиян, когато потърсих онази стара кранта — процеди през зъби графът. — Пиян от кръвта, която бях видял да се лее из уелските хълмове, пиян от смъртта на хората ми. Не бях на себе си.
С глас, треперещ от вълнение, дядото на Робърт внезапно каза:
— Изпратил си хората си след нея, защото си се почувствал засрамен, така ли? Искал си да я накажеш, че е направила онова, което си я помолил?
— Нямам нищо общо с тази работа — отговори тихо графът.
— Обаче й отказа справедливостта, която тя заслужаваше.
— Справедливост? — Графът подигравателно се изсмя. — Жена, която живее сама и мами мъжете с хитрините си за пари, рано или късно си получава заслуженото.
Последва продължително мълчание. Когато старият лорд заговори отново, гласът му беше студен като мрамор.
— Единственото нещо, което има значение сега, е, че нашите претенции остават.
— Нямаме никакви претенции, дяволите да те вземат!
Дядото на Робърт продължи, като че ли не беше чул думите на графа:
— Днес ще се откажа от тях в твоя полза, но утре ти ще се откажеш от тях заради него.
Робърт сбърчи вежди и отстъпи крачка назад.
— Няма да участвам в твоята лудост!
Чуха се стъпки, които приближаваха вратата.
— Ще ме послушаш! — изкрещя лордът на Анандейл. — Или, Бог ми е свидетел, ще те лиша от всичко!
Стъпките рязко спряха.
— Знам, че ти ме измами и съобщи на крал Едуард за нападението ни срещу Галоуей. Знам, че оттогава поддържаш връзка с краля и го държиш в течение за плановете ни.
Робърт беше поразен както от това разкритие, така и от яростта, която се усещаше в гласа на дядо му.
— В Карик има хора, които продължават да са ми верни — продължи лордът. — Мъчно ми е, че бях принуден да шпионирам собствения си син, но ти никога не си ми давал основание да ти имам доверие. Не казах нищо за предателството ти. Отминах го, както съм отминавал без последствия много твои прегрешения, но накрая се убедих, че за тази фамилия няма надежда, ако тя разчита на теб.
— А на теб ли да разчита? Ще бъдеш покрит с покров, преди да сложиш корона! Аз направих фамилията силна, като се ожених за Марджори!
— Колко бързо забрави, че като се ожени за Марджори без съгласието на крал Александър, ти навлече гнева му върху двама ни. Малко оставаше да загубиш! Само благодарение на влиянието ми кралят ти прости и върна Карик на жена ти.
— И ти винаги си ме мразил за това. Сега няма да се откажа от това, което е мое по право!
— Ако не го сториш, няма да наследиш Анандейл. Нито ще получиш земите ми в Англия, нито богатството ми. Когато умра, няма да наследиш нищо!
— Няма да го направиш. Аз те спасих от онази килия в Луис. Аз платих откупа ти. Ако не бях аз, ти нямаше да имаш никакво наследство, което да раздаваш!
— Съгласи се, сине, и ти обещавам, че ще живееш до края на дните си в охолство. Ако откажеш, заклевам се пред Бога, ще се погрижа да станеш едно нищо.
Стълбите изскърцаха. Робърт рязко се обърна и видя майка си. Държеше свещ и на светлината лицето й беше прежълтяло.
— Какво правиш тук, Робърт?
След резкия й въпрос гласовете от другата страна на вратата секнаха. Чуха се стъпки, последвани от рязко дръпване на резе. Вратата се отвори и Робърт срещна погледа на дядо си.
Старият лорд разтвори по-широко вратата.
— Влез, момче.
Робърт погледна майка си и влезе. Дядо му не го беше наричал момче от години. Това го накара да се чувства по-малък и нервен. Баща му стоеше в средата на стаята с лице, побеляло от гняв. Зад него имаше широко легло. Чаршафите му бяха махнати. Робърт си спомни за кървавите петна в коша с прането, но в този миг чу гласа на дядо си зад себе си: