— Баща ти има да ти каже нещо.
Графът пристъпи към вратата. Мина, без да каже дума, покрай Робърт, но после спря и се обърна към баща си:
— Бог ми е свидетел, че ми се иска да те бях оставил да гниеш в Луис — рече тихо той и излезе от стаята.
Челюстта на лорда започна да трепери. Опита се да каже нещо, но раменете му се отпуснаха и вместо това отиде до голото легло и седна съкрушен на него. Робърт продължи да гледа дядо си в мълчание. Дядо му изглеждаше ужасно немощен. Беше сложил възлестите си ръце на коленете. Ръцете му трепереха, а кожата му беше тънка като пергамент. Старческите бръчки бяха станали още по-дълбоки, особено около очите и устата. Веднъж Робърт беше чул един поет да казва, че е по-добре мъжете да умират млади и в славна битка, отколкото да се оставят този голям крадец, Времето, да им отнеме силата и младостта. Погледна собствените си ръце. Кожата им беше гладка. Бяха прорязани само от силни сини вени.
— Не знам колко си чул — рече старият лорд, — но трябва да знаеш, че аз ще се откажа от претенциите си към трона в полза на твоя баща. Това е кръвно право на рода ни и не може да бъде пренебрегнато, каквото и да нареди крал Едуард или някой друг. Искам претенциите да бъдат запазени от някой, който заслужава тази чест. — Той бавно се изправи и отиде при Робърт. — На свой ред баща ти ще ги прехвърли на теб заедно с графство Карик. — Лордът на Анандейл стисна Робърт за раменете. — Утре ще бъдеш ръкоположен за рицар и обявен за един от тринадесетте графове на Шотландия. — Ястребовите очи на лорда се впиха в Робърт. — Обещай ми, че ще пазиш претенцията на рода ни и ще я поддържаш с достойнство през идните години независимо от претендентите, които ще седнат на трона, отхвърляйки правото ни.
— Кълна се, сър — каза тихо Робърт. Гласът му прозвуча странно, като че ли някой друг говореше вместо него.
Очите на дядо му бяха пълни със съчувствие.
— Съжалявам, Робърт, за това бреме. Нямаше да го прехвърля на теб точно сега, ако не вярвах, че си способен да го носиш.
— Това не е бреме, дядо, а чест.
Лордът не каза нищо, но стисна още по-силно рамото му.
Шествието се изкачваше бавно по хълма Мот под зимния дъжд. Дамите повдигаха полите си, за да ги пазят от калта, а лордовете и рицарите стъпваха внимателно по прогизналата от вода земя. Дърветата се поклащаха и сипеха едри капки върху множеството, събрало се в откритото пространство на хълма до манастира. От него се отделиха двама мъже, които държаха дебел железен прът, на който на железни халки висеше голям, кремав каменен блок. Лицата на мъжете бяха зачервени и напрегнати, докато пренасяха камъка, висящ между тях, по калната повърхност към каменния постамент, който стоеше в центъра на кръга от дървета. Монасите от абатството Скун наблюдаваха с вълнение как камъкът беше поставен върху постамента и увит със златисто покривало, на което беше избродиран червен лъв. Останалите от множеството бяха съсредоточили вниманието си върху появилия се облечен в прогизнала от дъжда червена роба и препасан с гол меч слаб мъж, който се отправи към камъка.
Джеймс Стюарт, епископът на Свети Андрю, и абатът на Скун го последваха. Джон Балиол едва ги дочака да спрат пред него и веднага седна върху Камъка на съдбата с лице към тълпата. Оредялата му коса беше прилепнала плътно от дъжда, който се лееше на тънки струи по сипаничавите му бузи. Стюардът пристъпи напред със скиптър в ръката, с инкрустиран в него скъпоценен камък. Мълчаливо подаде символа на кралската власт на Балиол, който едва-едва се усмихна. След това дребничкият епископ на Свети Андрю наметна на раменете на Балиол мантия, върху която абатът надяна епитрахил от снежнобял хермелин. Тримата мъже отстъпиха назад, за да застанат зад трона, докато на мократа до кости тълпа бъде прочетено тържествено родословното дърво на Джон Балиол.
Застанал отдясно на постамента под заслон, който му правеха неговите пажове, крал Едуард наблюдаваше как духовникът изброява имената на предишните крале. Вятърът повдигна края на покривалото, върху което седеше Балиол, и откри белезникавия ръб на камъка.
Джон де Варен се наведе към Едуард.
— Кога възнамерявате да действате, милорд?
— Скоро — отвърна Едуард, без да сваля очи от Балиол.