Част трета
1293–1295 сл.Хр.
… появи се звезда с чудно величие и блясък, от която излизаше лъч, в чийто край имаше кълбо във формата на дракон.
От този момент нататък той беше наречен Утер Пендрагон, което на британски означава глава на дракон; това беше предсказанието на Мерлин — с появата на дракона той ще стане крал.
21
Седмиците, които последваха посвещаването на Робърт в рицарски сан, бяха мрачни за клана Брус, изоставен от съюзници и заплашен от врагове. От времето на свети Малахия техните имоти не бяха така сполетявани от беди и старият лорд прекара много нощи на колене в параклиса на Лохмейбън, за да се моли на светеца да отмени омразното проклятие. Понякога Робърт се присъединяваше към него, обезпокоен от странните настроения на дядо си и спохождан от мисли за Афраиг и нейните три съдби. Беше ли паднала мрежата, в която беше примката, или продължаваше още да виси там толкова дълго време, упорита като светеца, който беше проклел рода им? Докато се колебаеше дали да се върне у дома в Карик, сега негово графство, или да остане в Лохмейбън със стареца, решението беше взето вместо него от студената ръка на смъртта.
Скоро след коронясването на Джон Балиол, когато поддръжниците им започнаха да се отдръпват от тях, нежелаещи да защитават заклетите врагове на новия крал на Шотландия или уплашени, лейди Марджори легна болна. От известно време графинята не се чувстваше добре — изглежда, така и не се бе възстановила напълно от раждането на Матилда. Постепенно състоянието й се влоши, пристъпите на треска и повръщанията започнаха да стават по-чести, докато след една мъчителна нощ тя издъхна. Когато новината за кончината й стигна до Лохмейбън, Робърт трябваше да замине за Карик, за да застане до гроба й и да изтърпи леденото мълчание на баща си. Нейната смърт ги разтърси. Като че ли тя беше въжето, което държеше семейството заедно, и когато си отиде, то можеше само да се разпадне. Само седмици по-късно бащата на Робърт беше взел най-голямата си дъщеря Изабел със себе си и беше отплавал за Норвегия, където гостуваха на крал Ерик. След заминаването му Робърт, принуден сам да се оправя с последиците от смъртта на майка си и делата в графството, беше благодарен, когато през март на следващата година получи писмо от дядо си, който го молеше да отиде в Лохмейбън. Като оставиха Карик в ръцете на един от васалите си, способен рицар на име Андрю Бойд, Робърт и Едуард се върнаха в замъка на дядо си.
Още с пристигането на братята старият Брус повика Робърт в стаята си в кулата. Въпреки че бяха изминали само месеци, откакто го видя за последен път, Робърт се изуми от промяната у лорда, когато слугата го въведе в стаята. От добре сложен мъж с мускулесто тяло, от което винаги изглеждаше по-млад, дядо му се беше смалил и прегърбил и сега седеше сгушен в стол до огнището. Косата му, подобна на грива, беше бяла като сняг.
Изправи се сковано, когато Робърт прекоси стаята, а пажът затвори вратата зад себе си.
Робърт прегърна стареца и усети костите му под ръцете си.
— Радвам се да те видя, дядо.
— А аз теб, момчето ми — каза с хриплив глас лордът и му посочи другия стол край огнището. — Седни, седни.
Робърт се огледа наоколо. Забеляза познатия гоблен, който висеше на стената близо до голямото легло. На него се виждаха група рицари на черни коне, преследващи бял елен. Това му напомни за ловните излети, на които го беше водил дядо му в горите на Анандейл, и мъката по отминалото го прониза. Беше принуден бързо да влезе в новата си роля на граф и момчешките му години се заличиха от задълженията му на възрастен. Радостите на младостта му като че ли бяха само мъгляв спомен.
— Как са работите в Карик? — попита старецът и се вгледа внимателно в него.
— Започвам да свиквам — отвърна бавно след кратка пауза Робърт. — Сър Андрю Бойд много ми помага. Оставих го да командва гарнизона в Търнбери.
— А васалите ти?
— Приех почитта на онези, които живеят най-близко до Търнбери. Но заради лошото време и току-що започналите да се раждат агнета още не съм успял да повикам всичките.
— Още е рано — каза, кимайки с разбиране, старият лорд. — Ще дойде време, когато ще опознаеш всичките си хора. — Черните му очи проблеснаха на светлината от огъня. — Късметът не е на страната на рода ни през тази изминала година, Робърт, но не трябва да позволим на нашите противници да изтрият двеста години влияние в това кралство. Все още държа на това, което ти казах в деня, когато беше ръкоположен за рицар: че искам да запазиш претенциите ни. — Той въздъхна, загледан в сбръчканите си ръце. — Аз съм уморен. Уморени са костите и уморено е сърцето ми. Баща ти е в чужбина, опитва се да сключва съюзи в Норвегия, и нямам представа кога ще се върне. Сега е твой ред да поемеш мантията, която сме носили от толкова дълго време. — Той замълча за момент, втренчил очи в Робърт. — Обаче не вярвам, че това може да бъде направено в Шотландия. Споменът за поражението ни и победата на Балиол са все още твърде пресни в главите на хората тук. Не искам да бъдеш опетнен от провала ми.