Човекът на земята се размърда, погледна през краката на оръженосците, вдигна ръка с разперени пръсти. Оръженосците отстъпиха назад, а той с мъка се изправи на крака. Разбитият му щит висеше на ремък от ръката му, а копието му лежеше на земята. Не беше счупено. Поклащайки се напред, той смъкна големия шлем, давайки знак, че няма да продължи да се бие. Рицарят с дракон на щита вдигна меча си във въздуха и пришпори коня през арената сред бурните викове на тълпата.
Робърт, който седеше заедно с брат си в кралската ложа, одобрително заръкопляска, когато раненият рицар беше изведен и още двама противници подкараха бойните си коне в двата края на полето. Беше само третият двубой за деня, но вече на това поле имаше показани повече умения и сила от когато и да било преди. Беше присъствал на няколко турнира в Шотландия, но те не можеха да се сравнят с тази величествена гледка. Тук всичко изглеждаше по-внушително. Конете бяха по-едри, облеклата на рицарите — по-изящни, като се започне от копринените пряпорци на дръжките на копията и се стигне до гребените и перата, с които бяха украсени шлемовете им. Тълпите също бяха по-многобройни. Робърт продължаваше да вижда хора да се стичат в затвореното пространство между наредените една до друга шатри. Рицарите от кралската гвардия ги проверяваха за оръжия, забранени на територията на турнира. Това беше сравнително стар закон, приет, след като твърде много турнири бяха прераснали в бунтове с десетки убити. Блъскането стана по-популярно от мелетата сред облаци прах и турнирите станаха по-усъвършенствани състезания със съдии и награди. На тях беше разрешено да влизат само рицари от сой и всеки трябваше да плаща солидна сума. Въпреки това кралските гвардейци събираха куп кинжали и ножове.
Робърт насочи отново вниманието си към полето и погледът му се спря на домакина на турнира. Крал Едуард седеше през няколко реда напред върху покрит с възглавници трон, отпред и на гърба на туниката му имаше избродирани три златни лъва, а побелялата му коса се виеше по краищата. Около него кралската ложа беше пълна до самата ограда с видни барони и лордове от цяла Англия и с дами с рокли, обсипани със скъпоценни камъни, на главите с деликатни шапчици, чиито копринени шлейфове се развяваха като флагове от силния вятър. По краищата като колибри стояха пажове в тюркоазени туники, готови всеки миг да се втурнат напред, за да изпълнят някоя команда.
Робърт продължи да наблюдава краля. Малко преди Коледа, подчинявайки се на нареждането на дядо си, той беше писал на Едуард от имението в Есекс с обяснението, че представлява интересите на фамилията си в Англия. Беше изразил и желание да поднесе почитанията си в двореца. През новата година пристигна писмо с кралския печат, в което го канеха на откриването на пролетната сесия на парламента, свикана за обсъждане на кралските планове за нов кръстоносен поход. На Робърт още не му беше предложена аудиенция с краля, въпреки че пристигна в Лондон още преди седмица, нещо, което стана повод за мрачни коментари от страна на брат му. Обаче донякъде това мълчание на краля представляваше облекчение за него, защото той все още таеше неприязън към него и знаеше, че няма да е добре, ако това му проличи. Особено тук, сред пищното великолепие на Лондон, където кралският двор беше пълен с вълци.
Робърт насочи вниманието си към двамата нови противници, яздещи бавно из полето, следвани от оръженосците си, носещи копията. Почувства лека завист, защото искаше самият той да е там отпред, възседнал най-добрия кон, който можеше да се купи с пари, да е облечен в красиви дрехи и да му се възхищават. През последната година му дотегна да се справя с трудностите в управлението на английските имоти, да изслушва оплакванията на арендаторите и да разрешава дребни спорове. Но вълнението, с което наблюдаваше турнира, и животът в Лондон бяха събудили в него желания, надхвърлящи бремето на отговорностите му. Грандиозното представление събуди в него рицарството, за което копнееше още от момче. Свързаните с това вълнения, слава, награди.