22
Крал Едуард и приближените му тръгнаха нагоре по стъпалата на подиума в залата, а слугите водеха гостите до местата им. Най-близко до платформата бяха местата, запазени за рицари от турнира. Робърт и брат му седнаха по средата на залата — прилично, но твърде отдалечено място от масата на краля.
Масите бяха отрупани с кани и бокали, както и със сребърни легени, пълни с вода и розови листенца, за да могат гостите да си мият ръцете в тях. Когато лордовете и дамите се настаниха, влязоха слуги, носещи печени лебеди, чието горещо месо още цвърчеше. Имаше маринована сьомга от Ирландия, гарнирана с лимони от Испания, купи с жълто масло, миризливо сирене бри и сушени смокини. След като всички седнаха, епископ Бек ги накара да кажат една молитва. Кралският дегустатор опита ястията на централната маса, да не би да има в тях отрова, и слугите започнаха да разливат вино.
— Вие сте сър Робърт Брус, нали?
Робърт вдигна глава и видя слаб, добре облечен мъж, който заговори от отсрещната страна на масата сред тракането на ножовете. Леко се поклони.
Мъжът се наведе да отреже парче сирене от буцата, поставена между тях, но не се представи, а се обърна към една пълна дама до него, облечена в твърде тясна за нея рокля, чиито ширити отстрани като че ли всеки миг щяха да се скъсат.
— От Шотландия.
— Наистина ли, сър? — Жената погледна Робърт. — Чух, че това е диво място. — Тя потръпна. — Бедни, запустели земи, връхлитани от студове и безспирни дъждове.
Преди Робърт да успее да отговори, Едуард мрачно кимна.
— Така е, госпожо. Толкова е студено, че се къпем само три дни през юни, когато ледът, който покрива езерата, е разтопен достатъчно дълго.
Слабият мъж недоверчиво се намръщи, докато нарязваше сиренето на тънки парчета.
Жената клатеше глава.
— Сигурно много се радвате, че сте в Англия.
Едуард се ухили.
— Ами, поне вече не смърдя като свиня.
Жената нервно се закиска и съсредоточи вниманието си върху парчето говеждо в чинията й, от което капеше кръв. Мъжът изви глава встрани и сви устни.
Робърт се наведе към брат си, когато двойката поведе разговор с друг на масата.
— Няма да завържеш много приятелства, ако продължаваш да правиш това.
Едуард престана да се хили.
— Чу как говорят за кралството ни. Единственото добро нещо е, че гледат на нас като на по-цивилизовани, а не ни смятат за варвари като уелсците и ирландците.
— Можеш ли да ги виниш, че след всичкото това смятат всички други за по-бедни? — Робърт вдигна бокала си и посочи с него великолепието наоколо. — Не можеш да ми кажеш, че не си впечатлен.
— Може и да съм впечатлен, но това не означава, че ми харесва да се отнасят с мен като със селяндур. — Едуард предизвикателно присви очи. — Кралят дори още не те е поздравил, братко. Тук сме от цяла седмица. Трябва да бъдеш посрещнат като почетен гост.
— Съмнявам се, че кралят е имал възможност да разговаря с много от присъстващите тук — отвърна Робърт, жегнат от истината в думите на брат си. Може и да се радваше, че не му се налага да се срещне веднага с краля, но продължителното чакане минаваше границите на благоприличието и се превръщаше в обида. Не можеше да изпълни това, което дядо му очакваше от него, и да издигне на по-високо равнище положението на фамилията в Англия, ако кралят дори не го поздравеше с добре дошъл. — Предполагам, че вниманието му е ангажирано от въпроса с Франция.
— Франция ли?
Чул пресипнал глас до себе си, Робърт се извърна и видя възрастен мъж, загърнат в копринена мантия, закопчана на сбръчканата му шия с игла със скъпоценен камък.
— Значи дори нашите далечни шотландски съседи знаят за проблемите ни?
Робърт беше чул за битката, сложила начало на конфликта скоро след като се беше състояла предишното лято. Френската флота нападнала няколко търговски кораба с екипажи от английски и гасконски моряци недалеч от крайбрежието на Бретан, очевидно без да бъде провокирана, но в последвалата схватка англичаните победили и пленили три кораба, принуждавайки останалите да се разбягат. Преди да успее да обясни, че е в Англия от близо година, благородникът продължи: