— Ах, да, вашият нов шурей.
Робърт се изненада. Преди няколко месеца беше получил писмо с неочакваното съобщение, че сестра му ще се омъжи за норвежкия крал. Писмото беше кратко, официално, без нито дума за поздрав от баща му. Робърт беше изпратил за подарък на Изабел сребърна брошка във формата на роза, надявайки се, че подаръкът е подходящ за жена, която щеше да стане кралица, но не беше чул нищо повече. Не очакваше, че новината за годежа е вече широко известна.
Видял изражението му, Хъмфри се засмя:
— Не би трябвало да се изненадвате, сър Робърт. Благородното име на фамилията ви е добре известно тук и скоро ще разберете, че сте добре дошъл в двореца както всички други.
— Все още не съм много наясно с правилата на играта.
— Ще наваксате. Просто си дръжте очите широко отворени и си пазете гърба. — Радушната усмивка на Хъмфри не изглеждаше съвсем в тон с предупреждението. — Приятно прекарване.
Робърт се надигна от мястото си.
— Може би по-късно ще можем да поговорим още. Интересно ми е да науча как мога да участвам в турнирите.
— Така ли? — Хъмфри изглеждаше заинтригуван, но после със съжаление поклати глава. — Друг път. Тази вечер трябва да присъствам на едно събиране.
— Разбира се — каза Робърт, като се постара да скрие разочарованието си. Непринуденото държане на Хъмфри го беше поободрило след студената надменност на повечето благородници, с които се беше запознавал до този момент. Върна се на мястото си, след като рицарят се отдалечи, и започна да си играе с чашата пред себе си и да наблюдава как брат му кара дебелата жена да се върти задъхана в кръг. Може би, ако не му се възлагаха всички надежди на рода, и той щеше да е по-безгрижен. Като най-голям син Робърт знаеше, че този ден ще дойде, но на деветнадесет беше дошъл много по-рано, отколкото беше очаквал. Обаче не можеше да използва младостта за извинение, защото на неговата възраст дядо му е бил определен за наследник на трона и се беше оженил за дъщерята на английски граф, получавайки на юг от границата достатъчно имоти, които да съперничат на шотландските му земи.
Робърт забеляза, че Хъмфри де Бун се връща.
Младият рицар като че се колебаеше, но се усмихна и каза:
— Искате ли да дойдете с мен?
Робърт се замисли за миг и стана, като реши, че след едно колебливо предложение мълчаливото съгласие е за предпочитане пред благодарността. Следвайки Хъмфри през залата, той се опита да улови погледа на брат си, но вниманието на Едуард беше твърде съсредоточено в танца, за да го забележи. После двамата се запромъкваха през навалицата и през една врата излязоха в тесен коридор.
Хъмфри го поведе покрай втренчените погледи на стражите по галерия, която обикаляше стените на най-вътрешния двор. В настъпилия мрак купестите облаци се бяха оттеглили на изток. Леденият вятър развяваше плащовете им, докато вървяха покрай парапета и надолу по едни каменни стъпала към огромна кръгла кула.
— Това са някогашните покои на крал Хенри — каза Хъмфри, докато минаваха покрай стражите пред входа на кулата. — Крал Едуард понякога ни позволява да ги използваме.
Робърт кимна, като се запита кого ли имаше предвид мъжът с това ние, но не каза нищо. Почувства, че любопитството му се засилва. Докато изкачваше след Хъмфри една вита стълба вътре в кулата, отгоре се чуха гласове и смях. Когато стигнаха най-горе, Хъмфри отвори сводестата врата и Робърт го последва в просторна стая с висок сводест таван, чиито стени бяха боядисани в тъмнозелено, осеяно с жълти звезди. От двете страни на огромната камина имаше дивани, застлани с кожи. В стаята се намираха десет мъже, няколко от които Робърт разпозна като участвали в турнира. Преди да успее да свърже с имена лицата на младите мъже, вниманието му беше привлечено от голямо знаме, което висеше от една от стените. Платът беше поизтрит и закърпен на места, но цветът, макар и избледнял, беше определено червен, а по средата, избродиран с вече по-раздърпали се нишки, се виждаше златен дракон, обгърнат от огън. Робърт понечи да попита Хъмфри за значението на този символ, който беше видял и на щитовете, но мъжете в стаята изведнъж млъкнаха и се втренчиха в него.