Томас от Ланкастър щракна с пръсти на слугата, който наля един бокал с вино.
— Ако кажеш на баща ти, аз ще отрека — предупреди той, когато слугата подаде чашата на Едуард. — Виното не е за малки и глупави — изимитира той казаното някога от един възрастен. — То е за мъже.
Момчето сбърчи бледото си чело, взе чашата и отпи. Виното изцапа устните му.
— Баща ми не се интересува какво правя, щом като не е пред очите му. — Той сви рамене. — Не и откакто умря мама. — Когато забеляза Робърт, намръщи се още повече.
— Кой е този?
Хъмфри се канеше да отговори, но спря, като чу забързани стъпки отвън. Повдигна учуден едната си вежда.
— Колко коменданти те преследват тази вечер, милорд?
Вратата се отвори и се появи мъж в жълта мантия с избродиран на нея зелен орел. Робърт разпозна герба от турнира.
Мъжът огледа бързо присъстващите. Забеляза Хъмфри и отиде при него.
Усмивката на Хъфри изчезна, видял сериозното изражение на мъжа.
— Какво има, Ралф?
— Граф Едмънд се завърна от Франция.
Чул името на баща си, Томас Ланкастър се изправи.
— Крал Филип се е отметнал от думата си и си е присвоил Гаскония. Отхвърлил е поканата на крал Едуард за подписване на мирно споразумение и е изпратил армия в херцогството. — Рицарят огледа смълчаните мъже в стаята. — Това е обявяване на война.
23
Вече нямаше нито танцьори, нито музика, нямаше ги и сребърните подноси с вкуснотии, както и каните с вино. Веселбата също. От пиршеството бяха останали само миризмата на печено и няколко листенца от рози, пропуснати от метлите на слугите. Голямата зала беше пълна с мъже, но те не пееха и не се смееха, а надигаха гневно гласове. Темата на пролетната сесия на парламента, свикана от краля, за да обсъди надеждите му за освобождаване на Светите земи, беше изместена от въпроса за Франция. Съвсем неотдавна самият крал Филип беше обещал подкрепата си за нов кръстоносен поход и беше построил флот за придвижване на изток. Сега изглеждаше, че тези кораби са насочени срещу Англия.
Крал Едуард седеше на подиума над събралите се благородници, стиснал страничните облегалките на трона. Тази сутрин понасяше тежко своите петдесет и пет години. На бледата светлина, проникваща през високите прозорци на залата, косата му изглеждаше още по-побеляла и подчертаваше още повече провисналия му клепач — дефект, наследен от баща му. Джон де Варен и Антъни Бек бяха също на подиума при краля заедно с няколко писари в черни роби. Останалите седяха плътно притиснати един до друг на пейки с лице към трона и вниманието им беше насочено към сенешала на Гаскония, който в момента говореше.
— След като от Англия дойде заповед, че трябва временно да отстъпим градовете, изчакахме да пристигнат хората на крал Филип и да заемат постовете ни. — Сенешалът вдигна очи към Едуард. — Но не дойдоха само чиновници, милорд. Пристигна армия. — Гласът му стана по-силен от обзелото го вълнение. — Те ни казаха, че Филип е обявил херцогството за конфискувано и сега то е под негова власт. Рицарите, които нахлуха в Бордо и Ажен, Байон и Блайе, казаха на хората ни същото. Заявиха, че Гаскония вече не е английска територия и че ако някога се върнем, земята ще се напои с английска кръв.
— Как е могло да стане това? — обади се графът на Аръндел, който стана, след като сенешалът приключи. — Милорд — обърна се той към Едуард, — никой тук не би могъл да знае, че крал Филип няма намерение да ви върне Гаскония, след като му беше отстъпена, или че мирното споразумение и съгласието за женитбата не са били нищо друго, освен уловки с цел да ви принудят да отстъпите херцогството без борба. Обаче не мога да разбера как толкова лесно беше повярвано на лъжите. — Той се огледа наоколо. — И защо никой от нас не беше уведомен за условията, предадени на граф Едмънд от Париж? Мисля, че ще изразя мнението на много хора, като кажа, че щяхме енергично да настояваме за подписване на мирно споразумение, преди херцогството да бъде отстъпено.
Робърт, който беше по-назад, протегна врат, за да погледне граф Ланкастър, който седеше мълчалив на една от пейките. Отначало се изненада, като видя брата на краля долу сред останалите барони и рицари вместо на подиума, но това изглеждаше наказание за начина, по който се беше справил на преговорите в Париж, довел до тази катастрофа. Ако Едуард искаше така да хвърли вината върху по-малкия си брат, явно не беше успял, защото присъстващите благородници, които обвиняваха смълчания граф Ланкастър, бяха малко. Целият им гняв беше насочен към трона.