— Кралят се посъветва с приближените си — обади се рязко Джон де Варен.
Варен, който се беше изправил на подиума и гледаше заплашително, се стори на Робърт по-агресивен, отколкото си го спомняше. Запита се дали тази промяна в характера на графа с късо подстригана, прошарена коса не се дължеше на неотдавнашната смърт на дъщеря му, съпруга на Джон Балиол.
Графът на Глостър, набит мъж със започнала да оредява кестенява коса, се изправи на крака. На пейката редом с графа Робърт забеляза възрастния благородник, който беше критикувал краля на пиршеството предишната вечер.
— Той може и да се е консултирал с тях — каза Глостър и резкият му глас отекна в залата, — но от това, което чух, нашият господар не се е съобразил със съвета на най-приближените си хора и е наложил собственото си мнение. Канцлерът го е посъветвал да отхвърли условията на Париж, както биха постъпили и останалите от нас, ако ни бяха представени. — Той погледна предизвикателно краля. — Моят въпрос, кралю, ще бъде: защо? Като че отговорът вече не ми е известен.
След тези обвинения от страна на графа на Глостър Робърт насочи вниманието си към краля. Не си беше представял, че мъжът на трона, стоящ по-горе от всички с изключение на Бога, човекът с толкова много привилегии и могъщество, би могъл да бъде уязвим. Обаче Едуард наистина беше уязвим и самотен — като стърчаща мачта над море от обвиняващи го лица. Разпознал нещо, което понякога беше забелязвал в баща си и в дядо си, Робърт осъзна, че вижда изолацията, която идваше заедно с властта. Може би Комъните постъпваха по-правилно — да бъдат достатъчно близо до трона, за да го контролират, но не съвсем близо, за да стават обект на хорското недоволство.
— Граф Гилбърт — предупреди го Джон де Варен, — съветвам ви да държите по-любезен език.
— Защо? — попита Глостър. — Кога моят меч ще бъде призован, за да върнем обратно херцогството? Кога моите хора ще трябва да бъдат извикани да се бият? Ако всички, които сме тук, бяхме еднакво излъгани от Франция, тогава щяхме да застанем до нашия крал обединени от гняв и готовност да се противопоставим. Освен това на никой от нас не са развявали под носа ръката на френска девица за примамка. Не ние бяхме подмамени. Защо тогава нас ще поднесат на поднос на Филип?
Когато в залата всички заговориха едновременно, някои гневни, а други съгласяващи се с тях, Робърт погледна към застаряващия граф Глостър, чиито отдавнашни противоречия с краля бяха добре известни. Неотдавна Глостър се беше оженил за една от дъщерите на краля, което беше изненада предвид репутацията му. Но като беше привлякъл могъщия граф в кралското семейство и го държеше близо до себе си, Едуард без съмнение се бе надявал да избегне тъкмо такава разправия. Припомняйки си разказа на дядо си за войната между Симон де Монфор и крал Хенри, Робърт предположи, че Едуард трябва да се е поучил от примера на баща си колко опасен може да бъде един недоволен барон.
Изказаха се и други графове, някои от които изразиха съгласието си с обвиненията на Глостър. Други се обявиха в защита на краля. Робърт видя, че мъжът, който беше станал да възрази на граф Глостър, седеше редом с Хъмфри де Бун. От приятните маниери на младия рицар нямаше и помен, докато наблюдаваше със сериозно изражение говорещия, чието овално лице много приличаше на неговото. Робърт предположи, че това вероятно беше баща му, графът на Херефорд и Есекс и управител на двореца.
Херефорд не беше единственият, който защити Едуард. Прогърмя гласът на Антъни Бек. Той настоя Глостър да бъде порицан за проявата на неуважение към краля, подмамен не от желанието за нова съпруга, а от коварния си братовчед, който като вълк в овча кожа вместо предложения мир беше извършил злодеяние.
— Франция, а не техният крал заслужава гнева им — викаше разпалено той, вдигнал юмрук към събралите се, като че ли се намираше на амвона на църква.
Едуард се надигна от трона.
— Стига!
При тази рязка команда всички млъкнаха. Онези, които бяха прави, един по един седнаха на местата си. Известно време кралят не каза нищо, а продължаваше да стои там, облечен в черната си роба, като мрачна кула на гнева. После изведнъж гневът му като че ли изчезна и той сведе глава.
— Граф Гилбърт е прав.
Мъжете се спогледаха. Много от тях се взряха в Глостър, който, явно притеснен, гледаше недоверчиво Едуард.