Двамата изкачиха бързо пътеката, която се виеше между скалите, и приближиха портата на замъка. Върху парапетите се виждаха горящи факли и се мяркаха очертанията на движещи се фигури. След като бяха разпитани, те прекосиха бързо шумния двор, пълен с блеещи кози и овце. Наоколо бяха насядали на чаша бира мъже, загърнати с вълнени наметала и гугли. Покрай стените бяха наредени колиби от торф и греди, а миризмата на ядене се смесваше неприятно с тежката воня, идваща от нужника. След като изкачиха външните стъпала на главната кула на замъка и минаха покрай още стражи, двамата мъже влязоха в слабо осветена зала, чиито под и стени бяха покрити със зелен лишей. В яма по средата гореше огън — димът от него се виеше към тавана, осеян с дупки. Минаваше през тях към горния етаж, а от там към покрива, част от който беше открита към осеяното със звезди небе. Около огъня върху пънове бяха насядали няколко души. Когато Рийс и Хауъл влязоха, те извърнаха към тях глави.
Един от мъжете, най-младият, чиито очи гледаха пронизващо изпод гарваново черната коса, се изправи.
— Трябваше да не напускате поста си най-малко още два месеца.
Хауъл пристъпи напред.
— Къде е лорд Мадог, Дейвид?
— Тук.
Един широкоплещест мъж заслиза от горния етаж по скърцащата дървена стълба. Черната му коса беше разрошена от съня, а бузите бяха покрити с набола брада. Мина последните няколко стъпала и закрачи през залата към тях, като загърна мускулестите си рамене по-плътно с наметалото, поръбено с кожа. Погледна към застаналия до огъня млад мъж.
— Седни, братко! — каза той, преди да се обърне към двамата мъже. — Защо дойдохте?
— Англичаните напускат, Мадог — каза Хауъл. Гърдите му се надигаха и спускаха от усилието при дългото изкачване, но очите му блестяха. Спря да си прочисти гърлото.
Мадог даде знак на един от мъжете край огъня.
— Дайте им да пият нещо.
— Започна преди седмица — продължи Хауъл, приемайки с благодарност чашата с бира, която му подадоха. Отпи голяма глътка и я подаде на Рийс. — От Англия дойде новината, че кралят на Франция завзел херцогство Гаскония и крал Едуард му обявил война. Гарнизонът в Карнарвън е извикан във войската.
— Според нашите хора там същото е станало и в Конуи и Рудлан — обади се Рийс. — Навсякъде в Гуинед, навсякъде в Уелс английските войници се изтеглят. В замъците са останали само по няколко души. Сега е шансът ни, Мадог.
— Обаче градовете все още ще са пълни с английски заселници — обади се Дейвид, заставайки до по-големия си брат.
— Без войници, които да ги защитават, те са само агнета в кошара. — Мадог се загледа замислен в надупчения таван.
— Има и още нещо — продължи Хауъл. — Крал Едуард е издал заповеди, които се разгласяват от английските чиновници из цял Гуинед. Мъжете на Уелс ще трябва да се бият. Всички сме привикани да му служим във Франция.
Лицето на Мадог стана още по-сурово сред мрака.
— Съберете хората — каза той, преди да се обърне към Дейвид. — И ми донесете ковчежето на братовчед ми.
Хората около огъня, които бяха неговите командири, станаха.
Мадог кимна, виждайки неизречения въпрос на лицата им.
— Време е.
Из двора горяха факли, а искрите им се вихреха в мрака, преди да угаснат. Мадог застана на стъпалата на главната кула, загърнат в наметалото си. Зад него се издигаше порутеното укрепление. Редом с Мадог стояха командирите му, между които беше и по-малкият му брат Дейвид. В краката му беше поставено дървено ковчеже, върху чийто капак бяха гравирани със сребро думи на стария британски език. Долу лицата на хората бяха червени от пламъците на факлите. Всички мълчаха и чакаха. Мадог се вгледа в тези лица и видя в тях надежда и страх, глад и напрегнато очакване.
Някои бяха с него в пущинака от години, от смъртта на Луелин ап Грифит. Дълго време се криеха и ближеха раните, нанесени им от англичаните при нахлуването преди десет години, когато надеждите за свободен Уелс бяха разбити от английската кавалерия. Други мъже, нежелаещи да живеят под игото на английските чиновници и странните им закони, през идните години го последваха в хълмовете, докато чуждите заселници изградиха нови градове и ги напълниха със свои хора, принуждавайки уелсците да се нагаждат към английските обичаи и да се подчиняват на властта им.