Сега проплакването беше по-продължително, придружено от тихо пеене. Едуард спря пред затворената врата. През дървото до ушите му стигаше нестихващо хлипане. Чу дойката да шляпа с босите си крака по пода, докато детето замълча за миг, за да си поеме дъх, преди да отпуши отново дробовете си. Едуард притвори очи и постави длан върху дървото, за да почувства как звукът преминава през него. Измина само седмица, откакто от Лондон бяха пристигнали вестоносци, за да му съобщят, че най-големият му син починал неочаквано в Уестминстър, подобно на толкова много негови деца през годините.
Първото му дете беше умряло в утробата на майка си, без шанс за живот. Второто, милата Катрин, която се беше родила в Гаскония, беше починала шест месеца след битката при Луис на тригодишна възраст. Джоан успя да изкара само осем месеца, Джон достигна пет години, а Хенри — шест. Десет от тях си бяха отишли едно по едно, а сега Алфонсо, неговото хубаво момче, за когото беше сигурен, че ще живее, за да носи короната, беше се присъединил към мълчаливата редица. Детето, което не спираше да реве зад вратата, сега беше единственият му син и наследник на Англия. Този мощен рев беше като утеха за Едуард и той остана там още малко, преди да слезе надолу по стълбите на кралските покои и да излезе навън сред настъпващото утро.
Златисто розова светлина заливаше небето над далечните планини, а над водите на пролива Менаи и отвъд тясната гърбица на Ангълси беше застинало синьо, все още осветено от млечнобяла луна. Над бреговете на широкото устие, което течеше покрай южните стени на замъка и се вливаше в пролива, кръжаха птици. Едуард усещаше миризмата на реката, примесена с по-сладникавия аромат на рендосани греди, идващ от сградата, от която беше излязъл. Покоите бяха построени за него и за бременната му жена преди пристигането им в Карнарвън през пролетта. Тук Елинор роди техния син, както той беше пожелал. Това щеше да бъде доказателство за една завладяна страна, за това, че тази земя вече принадлежи на него и на наследниците му. Строежът на масивната каменна крепост, който бавно се оформяше около построените от дърво покои, беше още в начален етап, но Едуард вече можеше да види каква внушителна постройка щеше да представлява.
Ровът беше прокопан и ограден, основите на големите кули и стени бяха положени от стотиците копачи, камъкът беше докаран от Ангълси и прехвърлен през пролива с кораби. Стените на замъка и на града отвъд тях се издигаха постепенно блок след блок. Навсякъде из огромния строителен обект стърчаха скелета. Въздухът беше замъглен от прах. На места се виждаха основите на кулите, дебели повече три метра. Очертаваха се и входове към празно пространство, местата, където щяха да бъдат портите, зееха сред недовършените стени, виеха се стълби, които още не водеха доникъде. Пред него се издигаше на нивото на първия етаж само една кула — най-голямата, която беше надвиснала над пролива. Едуард беше виждал плановете, които главният му зидар Джеймс от Свети Джордж беше начертал, и можеше мислено да си представи на фона на синьото небе кулата, която щеше да се издига на три етажа и да завършва високо горе с три малки кулички. На тях щеше да има каменни орли.
Строящ се на мястото, където хиляда години по-рано римска крепост се е издигала заплашително оттатък пролива върху твърдината на келтите — остров Ангълси — замъкът Карнарвън трябваше да стане най-голямата крепост от железния обръч, който е създаден от Едуард по крайбрежието. Символът на мощта на Рим се рушеше и се покриваше с мъх отвъд новите градски стени, но Едуард не пренебрегваше силата на тази история и неговата крепост, издигана по подобие на римските стени на Константинопол, трябваше да бъде демонстрация на имперска мощ в сърцето на завладяния Уелс.
Вървеше към недовършената кула, а около него в ранното утро сновяха хора. Конярите се грижеха за конете, слугите носеха кошници, пълни с провизии, а оръженосците разпалваха лагерните огньове. Някои мъже се покланяха, докато той крачеше през разкаляната земя, а други си гледаха работата, без да забележат, че кралят минава покрай тях — една самотна фигура сред отстъпващите сенки на мрака, по-висока от повечето от тях, с очи, зачервени от безсъние. Минавайки между редицата шатри на рицарите, чието платно беше прогизнало от роса, Едуард забеляза захвърлени празни бурета от бира и усети миризма на повръщано. Очевидно празненствата, които беше организирал в селището Нефин, отстоящо на четиридесет мили южно от Карнарвън, тук още продължаваха. Не можеше да им се сърди за това, защото походът беше тежък, четвъртият в тази непрощаваща земя, която беше вдигала толкова много бунтове срещу него и го беше накарала да бръкне дълбоко в кесиите на поданиците си.