Преди седем години Едуард си беше въобразил, че се е справил веднъж завинаги с Луелин ап Грифит. Завърнал се от Светите земи, за да поеме короната на баща си, той не беше губил време, за да се справи със самообявилия се уелски принц, като вкара огромни армии в Уелс, отне предишните завоевания на Луелин и принуди него и хората му да се затворят в крепостта Сноудония. Обаче събитията скоро показаха, че ударът, нанесен от Едуард, не е бил достатъчно решителен. Само преди две години принцът се беше надигнал отново, а заедно с него — и целият Уелс. В предизвикателни писма Луелин беше заявил, че Уелс принадлежи само на уелсците и че той е негов владетел като истински потомък на Брут — основателя на Британия. Това позоваване на древната история, написана от Джефри Монмътски, беше разгневило толкова много Едуард, колкото и прочутата корона, която принцът носеше на главата си. Затова той още веднъж нахлу в Уелс, този път, за да го завладее завинаги.
Тук, в Гуинед, Едуард претърпя едно от най-големите поражения в живота си. Неговите най-добри командири, изпратени на разузнавателна мисия, бяха извършили дръзко нападение срещу северното крайбрежие, разчитайки на бърза победа срещу по-слабите уелски сили. Ала нападнати неочаквано на непознат терен, те бяха разбити от хората на Луелин и стотици англичани се простиха с живота си. Когато Едуард научи как победата на бунтовниците е възпята в песните, в които уелсците пееха за него, и как армията му е била унищожена от Луелин, изгуби покоя си. Репутацията му беше застрашена отново, но той продължи да се сражава през цялата уелска зима, тормозен от бурите и от коварния си противник. Докато уелсците се криеха от него из хълмовете, Едуард нае стотици дървосекачи да прокарат широки просеки през негостоприемните гори, разчиствайки пътя за още войски и за работниците, които се трудеха за издигането на масивната каменна крепост. Тя щеше да бъде негова сигурна база, от която можеше да нанесе удар на уелсците.
Когато стигна подножието на Орловата кула, мина под гъстия лабиринт от греди на скелето и покрай стражите, които го поздравиха, той влезе в преддверието и се изкачи по стълбите за първия етаж. Огромната десетоъгълна зала, която се разкри пред него, беше пълна с прах, който на слоеве се носеше във въздуха. Тук беше складирана по-голямата част от кралското имущество и покрай стените бяха наредени сандъци и мебели. По средата имаше кръгла маса, чиято гола повърхност бе жълтеникаво бяла.
Едуард отиде до масата и бледите му очи проследиха надписите на латински по ръба й, изкусно изрязани от инструментите на дърводелеца. В дървото бяха издълбани имена. Кей, Галахад, Гауейн, Мордред, Борс, Пърсивал. Двадесет и четири имена на двадесет и четирима рицари. Беше накарал да я направят за празненствата в Нефин, за да се отбележат краят на войната и началото на новия ред — ред на мъжете, които го бяха последвали в ада, чиято вярност към него беше запечатана по безкрайната окръжност на масата. Встрани от масата, закрепено в гладката каменна стена, беше знамето с дракона, носено от него двадесет години по-рано на турнирите в Гаскония. Тогава той беше Артур, само по име, дадено му специално за турнирите, за да всява страх у противниците и да предизвиква уважение сред привържениците си. Сега той имаше репутацията на Артур, земите му бяха разширени и малко оставаше да властва над Британия. След две трудни години беше постигнал това, което много английски крале замисляха и желаеха да направят, но така и не бяха успели — завладяването и подчиняването на Уелс.
Силите на Луелин, които се бяха окопали в хълмовете над река Уай и оттам продължаваха да извършват нападения срещу кралските позиции, най-сетне бяха притиснати. Един от хората на принца издаде местоположението му. Войската на Едуард се беше промъкнала в мразовития мрак на зимата сред високите хълмове, водена от предателя, и нападна принца и хората му, заварени неподготвени. В последвалата кървава битка Луелин беше убит, пронизан от английско копие. Със смъртта на принца най-после беше сложен край на уелската съпротива.