Когато златните слънчеви лъчи се промъкнаха през прозорците на недовършената кула и осветиха масата и знамето с дракона, Едуард усети горчивия вкус на тази победа.
Сега отрязаната глава на Луелин красеше крепостните стени на лондонския Тауър. Останалите от рода му бяха избити, а воините — пленени или също убити. Бардовете пееха пълни с отчаяние песни и се молеха на Бога да потопи земята им в морето. Построени бяха нови градове и в тях се стекоха английски заселници, които прогониха уелсците в покрайнините едва да преживяват от остатъците.
Назначени бяха английски шерифи и съдебни пристави, които да се грижат за реда в района, подчинени на съдия-изпълнител, а крепостите на Едуард по крайбрежието се издигаха все по-нагоре.
Едуард отиде до един от сандъците покрай стената, наведе се и взе нещо, увито в черна коприна. Върна се при масата, сложи го върху нея и разгърна плата, под който се показа книга. Надписът на корицата беше осветен от утринното слънце.
„Последното пророчество на Мерлин“
Започна да разгръща страниците и усети миризмата на мастилото, направено от стрити на прах скъпоценни камъни, смесени с жълтък и вино. Цветовете бяха ярки, направо великолепни. Около думите се виждаха изрисувани приказни животни, цветя и птици. Едуард беше показал книгата на рицарите си в Нефин, където бяха намерени пророчествата на Мерлин, преведени от Джефри Монмътски за света. На една страница бе нарисуван мъж, застанал пред огромна крепост, зад която се извисяваха зелени планини. В ръцете си държеше прост златен обръч. Тъкмо този образ Едуард гледаше от месеци, особено когато си лягаше да спи и когато шумотевицата от деня стихнеше. Беше разпитвал сподвижниците на Луелин, които беше успял да плени, после ги беше измъчвал, но те или не знаеха нищо, или отказваха дори пред лицето на смъртта да разкрият това, което той се беше заклел да стане негово още преди двадесет години — предмета, обединил Уелс срещу него. Короната на Артур.
25
Стражът разбута въглените и огънят се разгоря. Мъжът примижа от горещината, взе два пъна от коша и ги хвърли в пламъците, които облизаха краищата на дървото, а насекомите наизскачаха от пукнатините по него. Застигнати от огъня, те припламваха с ярка светлина и изчезваха.
— Хю!
Стражът се обърна и видя Саймън, който му подаваше чаша бира. Най-старият от тях, Улф, седеше облегнат на едно от буретата с протегнат крак, пристегнат с шина след едно падане. Тоягата му беше подпряна на стената, а във възлестите си ръце държеше чаша.
— По една за всеки ли? — попита Хю, изправи се, премигвайки, и изтри саждите от кожената си броня. — Няма ли да си я разделим?
— Защо да я делим? — попита недоумяващ Саймън и разклати чашата пред него. — Сега, когато другите заминаха, дажбите са по-големи. — Той се ухили и допи бирата, която остави бяла пяна върху устната му.
Огрян от огъня, Хю бавно отпи от сладникавата течност. Може би това, че беше оставен тук, имаше някои предимства.
Саймън седна приведен напред, оригна се и постави длани на бедрата си.
— Мислиш ли, че щяха да ни плащат по-добре във Франция? — попита той и погледна намръщен Хю.
Улф изсумтя в мрака, преди Хю да успее да отговори.
— На нашата възраст? Крал Едуард иска бойни коне, а не кранти.
— Аз съм с десет години по-млад от теб — изръмжа Саймън.
Без да обръща внимание на препирнята им, Хю допи остатъка от питието си.
— Я по-добре да хвърля още един поглед наоколо.
— Скоро смяната ще свърши и ще дойде време за лягане — промърмори Улф и подпря глава на стената. — Кълна се в Бога, че с всяка нощ тези нощни бдения стават все по-дълги.
— Това е от есенния мрак — рече Хю, мина покрай старателно подредените край стената мечове, лъкове и щитове и прекоси приведен сводестия коридор, който водеше към върха на стражевата кула при портата.